— Мислех, че се връщаш в четири — отвърна й троснато.
— А аз мислех, че ти се връщаш в пет.
— И какво от това? Днес си дойдох по-рано.
— И аз. Смятал си, че ще успееш да скриеш всичко това, преди да си дойда?
Той я погледна така уплашено и засрамено, че на Сабрина й се прииска да го прегърне. Явно нещо не беше наред. Тя издърпа стола от бюрото му и седна.
— Мисля, че е най-добре да започнеш от самото начало.
— Вече казах на татко. Когато ти беше в Китай. Той не ти ли каза?
„Никой нищо не ми е казвал. Стефани споменаваше, че има проблеми с Клиф“ — спомни си тя.
— Изглежда, е решил, че това ще бъде ваша тайна. Надявам се оценяваш постъпката на баща си, но това, което виждам, ме кара да се съмнявам.
Клиф съсредоточено изучаваше върховете на обувките си.
— Тогава сигурно си му обещал, че повече няма да се занимаваш с това, което си правил дотогава. Предполагам, че си обещал, нали? Какво се случи след това? Клиф, все някога ще трябва да ми разкажеш всичко. Защо не го направиш сега? Преди Пени да си е дошла.
— Наистина бях спрял. — Очите му се напълниха със сълзи. Казах им, че баща ми е разбрал и вече не мога да им крия плячката вкъщи. Но миналата седмица, докато ти беше в Англия, те донесоха цялата тази камара и ми казаха, че трябва да я донеса у дома и да я скрия. Не знаех какво да им кажа.
— Клиф, кои са „те“?
— Те са в осми клас, тези момчета. Те, така да се каже, управляват цялото училище. Нали разбираш? Избират кой ще влезе в разни отбори, те винаги стават капитани на отборите и… крадат. Казват направо: „Днес ще мина през «Радио Шак» да забърша няколко калкулатора.“ После продават плячката в Чикаго, когато ходят там да се друсат. Трябваше им място, където да укриват нещата, преди да ги продадат, и един ден ме попитаха дали мога да им помогна. Помислих си, че ме харесват, че… искам да кажа, зарадвах се…
— Поласкан си бил, че са избрали точно тебе?
— Как разбра?
— Когато бях в гимназията, повечето от момичетата бяха от много богати семейства.
— Предложиха ми да си взимам по нещо веднъж в месеца или да ми плащат по петнайсет долара на седмица. Избрах парите. Ще си купя с тях стерео за стаята.
— Доста голяма сума — петнайсет долара. Сигурен ли си, че това е изгодно?
— В началото ми се струваше, че е, но после започнах да мисля, че може и да съм сбъркал — Клиф бе навел глава и гледаше отново в обувките си. — Но по-добре е човек да е приятел с тези момчета, отколкото да го смятат за свой враг. Никога не можеш да спечелиш, ако нямаш подкрепата им. Затова когато ме помолиха, реших, че ще е по-добре да съм в тяхната група… а, освен това ще получа и малко пари… та ето как стана всичко.
— Не ти ли е идвало наум, че подпомагаш и прикриваш престъпници?
— Мамо! Та те не са престъпници! Просто прибират по нещо от магазините. Не става дума за убийство, за обир на банка или нещо подобно. Твърдят, че магазините и без това печелят толкова много, че сигурно изобщо не забелязват, ако изчезнат няколко неща.
— О, така ли разправят? Клиф, кражбата е престъпление, независимо откъде е откраднатото и дали ще се разбере или не.
— Никога не съм се замислял върху това — отвърна момчето след кратка пауза.
— Сигурно и на твоите приятели не им идва наум.
— Те не са ми приятели.
— Струва ми се, че каза, че си част от тяхната група.
— Да. Но… всъщност те странят от мен, мамо. Изобщо не ме харесват. О, по дяволите! — не се сдържа накрая той, сълзите започнаха да се стичат по бузите му и Клиф яростно ги избърса с юмрук. — Съжалявам. Знам, че може и да не ми повярваш, но нещата не се развиха така, както очаквах. Те изобщо не разговарят приятелски с мен. Дори ми се присмиват.
— За какво? — съчувствено попита Сабрина.
— Заради това, че обичам да чета и получавам високи оценки.
— Е, ние се гордеем с теб заради това. Но защо продължаваш да дружиш с тях, след като ти се присмиват? Заради парите ли?
— Не, понеже… Ако искаш да знаеш истината, страхувам се от тях. Заплашиха ме, че ще ме пребият, ако ги издам. А миналата седмица ме предупредиха, че ако не скрия крадените вещи, ще кажат на директора, че аз съм ги откраднал. Татко искаше да отиде в полицията, но аз го помолих да не го прави и не му издадох имената. Не бих могъл да ги кажа на никого. А и няма как да спра да им помагам, защото дори и да не ме набият, със сигурност ще ме изолират. Няма да разрешават на останалите, дори и на приятелите ми, да разговарят с мен и аз ще остана настрана от всичко и съвсем сам. Знам, че могат да го направят, мамо, и затова се страхувам от тях. Сега каквото и да направя, все ще бъде лошо. Ти със сигурност не можеш да ме разбереш, защото винаги си знаела какво да правиш, но с мен не е така. Аз не знам какво да правя.