— Ще ти кажа: ще бъдеш наказан да не излизаш от къщи в продължение на месец.
— Да не излизам? — Той се отдръпна малко назад и я гледаше учудено със зачервените си очи. — Но това не е честно!
— А да не би да е честно да работиш за тези престъпници? Или да се оставиш те да те пребият, или да ти се подиграват? Или да бъдеш обвинен пред директора, че си крал от магазини?
— На…
— Щом родителите ти са те наказали да се връщаш всеки ден вкъщи веднага след училище, да не ходиш на гости у приятели и да не излизаш вечер, ти имаш чудесно извинение да не работиш за тези момчета, нали? Честно им кажи, че просто нямаш никакъв избор. А след като месецът мине, ще им намекнеш, че родителите ти подозират нещо и ти не искаш да бъдеш наказан отново, така че трябва да стоиш настрана от тях. Но може и да не се стигне до тези обяснения. Защото докато си затворен вкъщи, ще накараме полицията да наблюдава магазините, откъдето са отмъквани вещи. Ти ще ни кажеш кои са те, без да споменаваш никакви имена на момчета от групата. Сигурно съвсем скоро ще ги разкрият, не ми изглеждат особено хитри.
— Това не ми звучи никак лошо. Дори е доста умно! — възкликна Клиф, като я гледаше с възхищение.
— Да, наистина добре го измислих. Особено като се има предвид, че не ме бива особено в тези работи.
— Мамо, бих искал да те помоля още нещо. Ако успея по този начин да се измъкна от кашата, няма защо да казваме на татко. Просто няма да се наложи.
— Значи искаш отново да го лъжеш?
— Не, просто няма да споменавам нищо по този въпрос.
— Но да се крие истината е една от формите на лъжата. Ако го накараш да вярва в нещо, което в действителност не е така… — тя внезапно млъкна и се загледа в пространството. „Коя съм аз, че да давам подобни съвети?“
— Мамо?
— Клиф, в килера има няколко празни кашона — обърна се към него Сабрина. — Иди и ги вземи, за да опаковаме в тях крадените вещи, и двамата с баща ти ще ги занесем в полицията, когато отидем да разговаряме там.
— Но тогава те ще разберат, че аз съм съхранявал краденото.
— Ще намерим начин да не те замесваме в тази работа. Момчето продължаваше да се двоуми и тя започна да губи търпение.
— Трябва да имаш доверие в нас, Клиф! А сега побързай, донеси кашоните.
Мърморейки нещо под нос, Клиф излезе от стаята, а Сабрина остана сама и се опита да се успокои. Започна да се разхожда напред-назад, като се надяваше постепенно да дойде на себе си. Точно в този момент се чу хлопването на входната врата и веселият глас на Пени закънтя из къщата още преди да се е появила тя самата.
Гарт прегледа бележките си и направи списък на единайсетте студенти, които през миналата година имаха по-ниски бележки или значително бяха понижили успеха си.
— А тази? — попита Сабрина. — Защо срещу името й си поставил въпросителна?
— Това е Рита Макмилън — поясни той. — За нея съществува възможност. Не ти ли разказах какъв е случаят миналия юни?
— Не си спомням.
— Струва ми се, че ти казах. Тя се опита да използва красотата си, за да си осигури по-висока бележка, и аз направо я изхвърлих. Дори май я нарекох никаквица. Независимо от това реших да й дам още една възможност да се дипломира. Този семестър трябва да продължи в класа на Вивиан и ако покаже добри резултати, ще получи диплома. Но нашият конфликт беше преди повече от шест месеца. Не вярвам сега да е замесена.
— Младите момичета са доста злопаметни — каза Сабрина. — Особено когато е наранено самолюбието им.
— Може би Рита разсъждава като теб — усмихна се той. — И какво ще правим сега с този списък? Честно да ти кажа, имам чувството, че съм изпаднал в доста смешно положение — все едно, че някой ми е дал пистолет — играчка и ме кара да играя с нея на крадци и полицаи. Мисля, че съм много по-добър в откриването на някои бактерии.
— А аз с по-голямо удоволствие бих разглеждала старинни изделия от фин порцелан.
— Аз се занимавам с бактерии, ти — с фин порцелан. А ето, че сега трябва да се правим на детективи. Ама че сме двойка!
Те наистина бяха страхотна двойка. Сабрина бе сигурна в това. Навсякъде ходеха заедно. В сряда вечерта, два дена след като се върна, двамата бяха на филмова премиера, а след това на прием, организиран в чест на директора на института. Във вторник бяха на коктейл, където ректорът на института се държа толкова внимателно.
— Просто не мога да ти се нагледам — каза й Гарт. — Толкова си хубава.
Тя действително бе много хубава през тази седмица, за пръв път се обличаше като Сабрина Лонгуърт. Носеше ярки дрехи, а косата й падаше като злато върху раменете й. Непрекъснато беше в добро настроение, усмихваше се чаровно и никога не се отдалечаваше от Гарт. В събота вечерта двамата се появиха на откриването на новия музей на изкуствата в университета, където Сабрина през цялото време разговаряше съвсем компетентно с художници, скулптори и колекционери, които бяха доста изненадани от нейните познания. Тя се чувстваше отлично в обкръжението на толкова хора и доста се смути, когато в един от редките моменти, когато бе останала сама, към нея се приближи Лойд Строс и й каза: