— Ти наистина си чудесна, Стефани. Невероятно е, че можеш да се държиш така толкова скоро след преживяната загуба.
— Правя го заради Гарт — ясно му отвърна тя и го изгледа изпитателно, търсейки в очите му отговор на въпроса, дали думите й са достатъчно убедителни. Той не каза нищо повече, само ги покани на вечеря на следващия ден.
— Но вие никога не си оставате вкъщи — мърмореше Пени, докато Сабрина разресваше косата си пред тоалетката в неделя вечерта.
— Имаме доста задължения — поясни кратко Гарт и пооправи вратовръзката си пред огледалото, а после продължи да обяснява на Пени: — Тези посещения са в интерес на работата ни, скъпа.
Сабрина бе обзета от един натрапчив спомен, докато наблюдаваше посърналото лице на детето.
— Ние вече не сме едно семейство — как бихме могли да бъдем, след като почти не ви виждаме!
Спалнята като че в миг притъмня. Сабрина и Стефани Хартуел бяха застанали пред огромното огледало в къщата им в Атина и наблюдаваха как родителите им се приготвят за бал в посолството.
— Всеки може да се среща и да разговаря с вас, но не и ние! Единственото семейство, което имаме, се състои от Стефани и мен — двете сме си цялото семейство!
Спомняше си го много ясно. Но през последната седмица сякаш бе забравила. Тази седмица бе прекалено заета — по цял ден работеше, а вечер излизаха, точно както живееше в Лондон: с натоварен график от обеди и вечери, срещи и разговори, нови лица. Досега не си даваше сметка колко й липсва този забързан ритъм. Понякога, застанала в центъра на група хора, под блестящите светлини в залите, с чаша вино в ръка, заслушана в приятната музика или във веселия смях на другите, тя сякаш забравяше за миг коя е всъщност. Световете й се преплитаха и тя докосваше леко Гарт, застанал близо до нея, и изпитваше такава любов към него, харесваше й как ги гледаха останалите — те бяха една двойка, мъж и жена.
Но този натоварен график й пречеше да бъде с Пени и Клиф и Сабрина си даваше сметка за това. „Те имат нужда от семейство и ние трябва да им го осигурим — помисли си тя. — И без това съвсем скоро вече няма да съм тук.“
— Права си, Пени — каза. — Трябва да разреди тези посещения и да си останем за по-дълго вкъщи.
— Смятах, че нарочно организираш тази кампания — погледна я малко объркан Гарт.
— А ти участваше в нея просто защото вярваше, че така трябва.
— Напротив. Беше ми много приятно.
— Татко! — извика Пени, а Сабрина го погледна учудено.
— Вярно, че малко попрекалихме — продължи той, доволен, че е успял да накара съпругата си да замълчи от изумление. — Но след като години наред непрекъснато ми казваше, че не излизаме достатъчно, сега най-накрая успя да ми докажеш, колко много съм пропуснал, като си оставам по-често вкъщи. Сега разбирам, че не би трябвало да прекарвам повече от четири-пет вечери от седмицата у дома.
Тя се обади и се извини, че няма да могат да присъстват на партито в понеделник, и четиримата прекараха една спокойна вечер заедно. След като Пени и Клиф си легнаха, Сабрина и Гарт останаха във всекидневната — четяха, обмисляха свои проблеми, а от време на време разговаряха. „Как ли успях да го направя — мислеше си Сабрина, — да се вмъкна така спокойно в живота на едно семейство?“ Естествено, трябваше да положи немалко усилия; всяка сутрин се събуждаше с ужасната мисъл за смъртта на Стефани и непрекъснато се терзаеше от измамата, която тегнеше над живота й с Гарт. Но после часовете започваха да се нижат един по един, трябваше да върши толкова неща, че чувството за вина и тъгата по Стефани обикновено отстъпваха на заден план, за да се заеме с грижите за семейството и хората, които я заобикаляха. И с всеки изминал ден връзката й с този живот ставаше по-здрава. За пръв път имаше чувството, че е намерила мястото си в този свят.
Но при тази мисъл винаги се стряскаше. Това не бе нейното място, тя не принадлежеше към това семейство. Мястото й тук се основаваше на една лъжа и зависеше от една лъжа. Тя седеше заедно с Гарт във всекидневната и си припомняше всичко, което се случи през последните седмици, повтаряше го отново и отново, за да не загуби чувство за реалност. Защото щом усетеше близостта на Гарт, докосването на ръката му, тежестта на тялото му, любовта в очите му, Сабрина започваше да се чувства безсилна да направи това, което бе необходимо.