— Каква неприятна работа имате, господин Дженкс — вметна съчувствено Сабрина.
— А какво ще кажете за Милбърн?
Двамата мълчаха.
— Него изобщо не го познавате, струва ми се. Някой е написал писмо — ето го, професоре, става дума за анонимно писмо — и аз го проверих по искане на вашия шеф. Писал го е математик, който обича да си играе с числата. Когато не е зает с очарователните девойчета при вас.
— Нима изводите ви се базират на анонимното писмо? — студено попита Сабрина.
— Не, мадам, базират се на собствените му признания. Казва, че се е случило само веднъж, но кой би могъл да твърди със сигурност? Съпругата му е била негова студентка, когато се е оженил за нея. Очевидно обича по-младичките. Не може да не признае човек — в гласа му се долови някакъв непреодолим копнеж — че те наистина са прекрасни. И толкова изкусителни.
В стаята настъпи гробна тишина. Отгоре се чуваше шум от радиото в стаята на Клиф.
— Имате ли приемни часове, професоре?
— Разбира се.
— Как приемате в тях студентите — поотделно или на групи?
— Приемам ги един по един. Обсъждаме лични неща — оценките им, качествата на предадените работи, плановете им за бъдещето.
— Един по един? И вратата е затворена?
— Понякога — отвърна кратко Гарт и Сабрина усети, как го изпълва гняв. Тя също едва се въздържаше, вбесена, че двамата са принудени да приемат насериозно Карл Дженкс и да отговарят чинно на въпросите му.
— Госпожо Андерсън, каните ли често гости на вечеря?
— От време на време.
— А идват ли понякога у вас някои от студентите на професора?
„Нямам представа“ — помисли си Сабрина и погледна към Гарт.
— Не — отговори той вместо нея. — Само веднъж поканих всичките си студенти и помощниците ми от лабораторията.
— Госпожа Андерсън не може ли сама да обясни?
— Госпожа Андерсън не е длъжна да ви дава обяснения, ако не желае. Особено, ако й се струва, че се опитвате да я подведете.
Дженкс млясна с дъвката.
— Професоре, идвам направо от къщата на Талвия. Всичко там е тихо и кротко, цари мир и любов. Човек не би могъл да повярва, че тези хора са се били пред всички по време на парти. Идвам тук, в една чудесна и светла къща, но съпругата непрекъснато отсъства — я в Китай, я в Лондон, а съпругът при всеки удобен случай отскача до Калифорния; освен това е пристигнало едно доста злобно анонимно писмо, което обвинява професора, че задява младите чаровници и взима пари, за да пише по-високи оценки. Имам чувството, професоре, че вие съвсем не се извръщате на другата страна, когато ви се предлагат подкупите.
Сабрина бързо прекоси стаята и застана до Гарт. Докосна ръката му и усети, че той започва да се отпуска.
— Бих могъл да ви изхвърля — студено изрече той. — Но това ще ми струва повече усилия, отколкото заслужавате. Лойд Строс ми каза, че сте нает, за да откриете кой е написал анонимното писмо и да представите доказателства, които да очистят името ми от клеветите. Вместо това вие се опитвате да ме обвинявате, като използвате информация със съмнителен произход. Вие не сте дошли тук, за да проучвате, както твърдяхте в началото, вие сте дошли да поставяте капани. Следователно се опитвате под прикритието на детектив да вършите друга дейност, което е нарушение на законите в тази град. Ако се разкрие тази ваша „дейност“, можете да изгубите разрешителното си. Сам ще реша дали утре сутринта да се обадя на полицията или да съобщя в университета, а може би и на двете места. Зависи колко бързо ще напуснете къщата ми. Давам ви шейсет секунди. Засичам — обяви той, прегърна Сабрина и вдигна другата си ръка, за да погледне часовника си.
— Опитвате се само да блъфирате…
— Двайсет секунди.
Дженкс скочи от креслото и се запъти към външната врата.
— Ще се върна, и то скоро. Вашият шеф със сигурност ще се заинтересова защо сте ме изхвърлили. Един невинен човек не би…
— Вън! — изрева Гарт и Дженкс бързо отвори вратата и изчезна навън.
— Гарт, това е наистина невероятно — засмя се високо Сабрина.
— Така е — призна той и усмихвайки се, я хвана за ръка. — Ти беше прекрасна.
— Не ми се вярва да има закон в този град, който да наказва за използването на професията за прикритие на друга дейност.
— Разбира се, че няма. Този човек постъпи толкова глупаво. Ти си права, той е твърде хитър, за да го смятаме за глупак, но все пак не може да се каже, че има особено остър ум.
— Ти май доста се разтревожи от неговото посещение? — попита тя и усмивката изчезна от устните й.
— Да, а ти не се ли разтревожи?
— Прав си, беше неприятно.