— По-добре е да запазиш поздравленията за собствения си съпруг. Защото той успя да надхитри предишния декан, да въздейства на комисията, свикнала да следва авторитетите, и да промени една политика, действала повече от сто години. В същото време уреди на семейство Гудман да остане, така че не ми се наложи да си търся друга работа. Това се казва наистина ангелска постъпка. За пръв път ми се случва. Той спомена ли ти, че вече го наричам свети Гарт?
— Очевидно ми е спестил този факт от скромност — с усмивка поклати глава Сабрина.
— При това е и скромен, не е ли това изумително? Всеки с неговата репутация и популярност би могъл да се възгордее. Студентите му се гордеят с него, да знаеш. А, чакай да ти кажа както говори за него една от студентките му. Разговаряхме за работата му и тя каза… но може би ще е по-добре да го напиша, така изглежда по-забавно. — Вивиан взе салфетката, написа една дума върху нея и я показа на Сабрина.
— Гений — прочете и препрочете Сабрина. „Точно това ми трябваше.“ — Доста умно — изрече тя с равен глас. — Как се казва?
— Рита Макмилън. Бива си я, не е от добрите студентки, никак не й се учи, но е умна и успява да се уреди. Тя е от онези хора, които винаги намират начин да постигнат целта си. Независимо за какво точно става дума. А сега ми кажи дали тъжната ти физиономия не се дължи на онова анонимно писмо срещу Гарт?
— Виждала ли си го? — попита я, изненадана от въпроса й.
— До този момент дори не бях сигурна, че съществува. Чух някакви слухове из катедрата. А една личност с мазна физиономия непрекъснато се мотае наоколо и задава доста груби въпроси, на които никой от нас не желае да отговаря. Едва ли някой вярва, че Гарт наистина е замесен в тази мръсотия, той е не само много етичен, но и достатъчно разумен, за да не го прави. Кажи ми какво става.
Сабрина й разказа за посещението на Дженкс и как Гарт го е изхвърлил. Двете се засмяха, а после заговориха за по-общи неща, свързани с работата им, за книгите, които бяха чели напоследък.
— Трябва да се връщам на работа — каза накрая Сабрина. — О, почти бях забравила. Можем ли пак да разчитаме на теб да вземеш у вас Пени и Клиф за три дни? Гарт има среща в Ню Йорк на трети декември и иска аз да отида с него.
— Разбира се, че ще ги взема, те са чудесни деца, а и моите много ги обичат. Имам чувството, че съкровеното желание на Барбара е да бъде на мястото на Пени Андерсън.
— Вивиан?
— Да?
— Това ли е класът на Рита Макмилън?
— Да, защо?
— Просто ми беше любопитно. Обядът беше чудесен.
Сабрина се обади на Маделин и й каза, че няма да се връща в магазина до края на деня. Помисли си дали да не се отбие в кабинета на Гарт и да му разкаже за Рита, но знаеше, че тогава той ще поиска да говори сам с момичето. „Трябва аз да уредя този въпрос — помисли си тя. — Точно затова останах тук — за да направя това за него и за Стефани.“
След края на часа Сабрина спря едно момче и го помоли да й посочи Рита Макмилън. След като разбра коя е, тя се насочи директно към нея.
— Казвам се Стефани Андерсън — каза й и протегна ръка, за да се запознае с нея. Русото момиче с бледосини очи докосна с нежелание протегнатата ръка. — Бих искала да разговарям с вас. Факултетният клуб е отсреща, там бихме могли да седнем на спокойствие.
— Не мисля, че…
— Много е важно — твърдо заяви тя и я поведе напред по коридора. — Разбрах, че сте изучавали генетика при съпруга ми миналия семестър.
Усети нарастващото безпокойство у момичето и забеляза, че лицето му се зачерви. Не си казаха нищо повече, докато не стигнаха до клуба на факултета. Сабрина вече бе идвала тук с Гарт и портиерът се втурна да я посрещне.
— Госпожо Андерсън! Радвам се, че ви виждам отново. — Той хвърли само бегъл поглед към Рита и отново насочи изпълнените си с възхищение очи към Сабрина. — Часовете за сервиране на кафе започват след малко, но може би ще поръчате някакъв десерт или плодове?
— Може ли да получим по чаша чай?
— Чай! Разбира се. Горе в момента няма никого — добави той. — Ще бъдете съвсем сами.
Сабрина му се усмихна, но не каза нищо, с което да задоволи любопитството му. Когато се качиха горе, тя поведе Рита към дъното на голямата стая с високи тавани, изпълнена с маси, кресла и дивани. Седнаха на два люлеещи се стола много близо една до друга. Сабрина стисна ръце в скута си, като гледаше изпитателно Рита. Не пропусна да забележи объркания й поглед. „Явно не е свикнала да бъде пренебрегвана от мъжете — помисли си, — при това докато една по-възрастна жена е в центъра на вниманието. Колко ли възрастна й изглеждам с моите трийсет и две! Би било наистина забавно, ако тя не се бе опитала да унищожи кариерата на Гарт.“