— Защото… защото не се съгласих да легна с него — отсече Рита.
— Вие сте една малка глупачка — поклати глава Сабрина. — Не можете ли поне веднъж да се опитате да използвате главата си, вместо това, което е между краката ви? Колко дълго смятате, че ще можете да купувате всичко благодарение на това, че сте жена? И дали подобна сделка е достатъчно изгодна за вас? И колко ли приятели ще имате, след като всеки път, когато продавате себе си, вие всъщност създавате проблеми за жените, които биха искали да успяват благодарение на ума си?
— Той ви е казал какво да говорите. Използва точно същите думи миналия юни.
Сабрина постави чашата си встрани.
— Сега ме слушайте внимателно. Съпругът ми не знае, че ще се срещна с вас. Този разговор е между нас двете и се надявам, че ще уредим заедно нещата. Но дори и той да знаеше, че съм тук, не би могъл да ми каже какво да говоря. Никой не ми дава съвети какво да говоря. Това го решавам сама и не искам разрешение от никого. Вие бихте могли да го разберете, ако гледахте на себе си като на разумна личност, а не като на машина за секс. — Замълча за миг. — Но с вас говорехме за други неща, нали? Дипломирането ви. Анонимните писма. И колко гениален е този, който ги пише.
Настъпи продължително мълчание. Сабрина внимателно следеше изражението на Рита, докато тя се мъчеше да намери някакъв отговор и накрая съвсем помръкна.
— Ще ме издадете ли?
Ще ме издадете. Сякаш бе тригодишна.
— А какво си мислите, че исках да кажа, когато ви уверих, че ще ви разоблича?
— Не знам. Просто не предполагах, че знаете за писмата. Но вие не можете да го направите — извика след малко. — Ще ме накажат, може дори да ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!
— Разбира се, че няма да можете да се дипломирате — твърдо заяви Сабрина. — Нали вече ви казах, че ще ви попреча за това.
— Но аз трябва да се дипломирам! Родителите ми ме предупредиха, че няма да ми дават повече пари, ако този път не завърша. А аз нямам никакви лични средства, така че трябва да се дипломирам.
„Непоклатима логика“ — помисли си Сабрина.
— И как смятате, че ще успеете?
— Имам „добър“ по основния си предмет и това е напълно достатъчно.
— Не, трябва също да ме спечелите на своя страна.
— Но аз не бих могла да направя нищо за вас — учудено я погледна момичето и нервно загриза нокътя си.
— Помислете малко. След като нямам никакво желание да преспя с вас, какво друго бихте могли да ми предложите, което да ме заинтересува?
Рита я гледаше доста уплашено, после хвърли разсеян поглед из помещението, след това я изгледа с ужас.
— Сигурно искате да призная, че това, което написах, не е вярно? Но тогава ще трябва да призная, че писмата са от мен! Не мога да го направя! Ще ме изхвърлят и няма да мога да се дипломирам!
— Е, смятам, че би могло да се преговаря по този въпрос — отвърна Сабрина и въздъхна с облекчение. — Ще отида при заместник-ректора. Ако вие разкажете всичко, смятам, че тримата ще можем да измислим нещо. — Тя бутна настрани количката и се наведе към Рита. — А сега да изрепетираме какво точно ще му кажете.
Снегът продължи да вали от сутринта в Деня на благодарността и не спря до вечерта.
— Е, какво да се прави — каза Долорес. — И без това имаме нужда от малко влага след сушата през лятото и есента.
— Колко ли ти е благодарен снегът — каза Нат, като я прегърна нежно през рамото — за това, че му разрешаваш да вали.
— Ще видиш, че няма да поискам снегът да спира — усмихна се тя и намигна на Линда.
— Видя ли това? — изненадано пошепна Линда на Сабрина. — Не съм забелязвала Долорес да е намигала на някого досега.
— Да, права си. — Тя режеше на парченца портокали и ги подаваше на Долорес, за да ги смеси с боровинките, докато Линда приготвяше тестото за сладкиша. Е другия край на стаята Гарт и Марти приготвяха царевичен пудинг, като използваха рецептата на прабабата на Гарт. Нат подготвяше вината, от време на време проверяваше дали е готова пуйката, а когато беше свободен, обикаляше наоколо и опитваше от всичко.
Сабрина слушаше непринудените разговори и смеха им и си пое дълбоко дъх, сякаш можеше да поеме цялата атмосфера и звуците на своето щастие и да ги съхрани в душата си за в бъдеще. За пръв път прекарваше такъв прекрасен ден с приятели: готвеха заедно, украсяваха стаите, после слушаха смеха и веселите разговори на децата, седнали около масата. „Първият ми и последен такъв ден — мислеше си тя. — При това той дори не би трябвало да е мой, той е на Стефани.“ Горчива тъга затъмни щастието й и една сълза се търкулна по бузата й върху портокала, който режеше.
— Мислех, че само лукът може да предизвика сълзи — каза Нат, който пръв забеляза. — Никога не ми се бе случвало да видя сълзи в очите от портокал. Искаш ли да те заместя?