— Ще ми мине — поклати глава Сабрина.
— Тъгата винаги преминава, но спомените остават. Просто не си имала достатъчно време. А и тази бъркотия около Гарт сигурно доста те е разстроила. А, ето че това ми напомни за нещо важно — каза той, взе бутилка вино и напълни шест чаши, като ги раздаде на всички. — Дами и господа, искам да вдигна първия тост на празненството, един от многото за тази вечер. — Направи малка пауза, след това продължи: — Имали сме много щастливи моменти, но днес искам да отбележа три чудесни повода, за които вдигам тост. За Марти Талвия, новия главен редактор във „Феърбанкс Пъблишърс“, който ще предизвика революция в областта на издаването на учебници, като се погрижи те да са написани на английски, а не на жаргон; за Гарт Андерсън, за победата му над безскрупулните лъжи, на които само един плиткоумен отнесен детектив можеше да повярва.
Сабрина вдигна очи и видя лицата на шестимата, отразени в стъклото на прозореца. Те стояха близо един до друг в боядисаната в меден цвят кухня, а навън вече настъпваше подранилата зимна нощ. Тя не сваляше очи от тази мила гледка, като се опитваше да я запечата в съзнанието си. Скръбта отминава, спомените — не. Аз ще запазя тези спомени. За Стефани. За семейството и приятелите й. Защото за един кратък период от време те бяха и мое семейство, и мои приятели.
— А за кого е третият тост? — попита Долорес.
— Твой ред е — обърна се Нат към Гарт.
— Той е за съпругата ми — каза той и хвана ръката на Сабрина — която разкри авторката на анонимните писма и след разговор с нея, за който не иска да ми каже нищо, успя да я заведе право в кабинета на Лойд Строс — там момичето е направило пълни писмени признания и се е подписало. За съпругата ми, която след това спази поетото обещание и успя да убеди Лойд да разреши на студентката да се дипломира. И която, след като младата дама си тръгнала — Лойд лично ми разказа това — така му се е накарала, че той ще го помни цял живот, и висяла над главата му, докато не издиктувал специално съобщение на секретарката си, което да се разпространи чрез пресата. И която накрая, това също ми го каза Лойд, отказала да напусне кабинета му, докато той не определи датата за оповестяване на назначаването ми за директор на Института по генетика.
Той чукна чашата си в тази на Сабрина.
— Ето това е моята съпруга. Голямата ми любов.
— Стефани, ти дори не спомена и дума за това — развълнувано извика Линда с премрежени от сълзи очи. — Това е най-прекрасната история, която някога съм чувала. — После прошепна на Марти: — Иска ми се и аз да бях направила нещо толкова прекрасно за теб.
— Ти го направи — отвърна той. — Остана при мен.
— Обичам те — тихо изрече Сабрина и погали Гарт по бузата.
— Ти си моят живот, моят свят, цялото ми същество — отвърна Гарт, прегърна я и нетърпеливо потърси устните й.
Тя затвори очи. Не мога, не мога, не искам да се налага да го напускам.
След миг отвори очи и обяви развълнувано:
— И аз искам да вдигна тост.
— Става Богу! — обади се Нат. — Защото чашата ми е празна. Сълзите й бяха изчезнали и тя изглеждаше невероятно красива, помисли си той. Странно е, че те толкова бяха свикнали с тази нейна красота, че тя обикновено не им правеше впечатление. Само понякога като че я виждаха за пръв път и оставаха изумени от красотата й. Като я гледаха сега, те просто не можеха да повярват, че това е обърканата, смазана от мъка жена, за която Гарт им говореше след погребението. Но Нат бе усещал как понякога изведнъж я обзема тъга при някакъв спомен за Сабрина и знаеше, че тя все още не е преживяла мъката си — макар че в този момент изглеждаше наистина спокойна и уверена.
Потънал в тези мисли, той не можа да чуе тоста й. Сигурно е бил за Гарт, за избирането му в управителния съвет на Асоциацията по генетични изследвания. Това бе висока чест за учен, още ненавършил четирийсет, така че радостта им бе напълно законна.
— … среща на управителния съвет следващата седмица в Ню Йорк — чу Нат последните думи на Гарт.
— И Стефани ли ще дойде? — попита Линда. — Но какво ще стане с продажбата на онзи парцел…
— Маделин ще ти помогне — успокои я Сабрина. — Освен това ще работя заедно с теб през тази седмица, преди да замина. Ти вече знаеш толкова много, ще се справиш чудесно, добре го знаеш. Маделин смята, че си невероятна. И аз също.
— Мамо, умираме от глад — извика Клиф, нахлул внезапно в кухнята. — Кога ще ядем?
— Господи, птицата! — почти изкрещя Нат. — Забравих за задълженията си — разтревожено добави той и отвори фурната. — Кога всъщност искате да ядем?