Лодката, спомни си Сабрина. Видя я призори, когато бе излязла навън, за да подиша чист въздух и да избяга от Дентън. С тази моторна лодка се бе върнал отнякъде Иван Ласло.
— Така че той е познавал хора от екипажа на яхтата — продължи Джули — Отишъл уж да ги види, докато яхтата била в пристанището на Моите Карло. Така успял да сложи бомбата. Но не могъл да я нагласи както трябва и тя избухнала твърде бързо, яхтата била само на две мили от брега и френските спасители успели твърде бързо да я измъкнат. Иначе едва ли някой щеше да разбере, че не е било инцидент.
— И те са убили всички тези хора…
— Дори не са се замислили. Опитвали са се да представят всичко като нещастен случай. — Последва кратка пауза. — Стефани, по-добре ли се чувствате сега или по-зле?
— И от двете по малко.
Джули продължи да й разказва новините от Лондон, като между другото спомена, че нейната приятелка Габриела е била забелязана няколко пъти да вечеря с Брукс Уестърмарк. Сабрина й беше благодарна за това. Животът продължава, искаше да й каже Джули.
— Е, дочуване — каза накрая тя.
— Благодаря ви — отвърна Сабрина. — Благодаря и на Мишел.
— О, на Мишел ще му дърпам ушите, задето постъпи така нетактично.
Сабрина се засмя. „Ах, каква двойка са само“ — помисли си с умиление, точно както правеше, когато живееше в Лондон. Чудеше се дали тримата биха могли да бъдат приятели отново, след като тя вече нямаше да е Сабрина, а Стефани.
Купчината пликове бяха на леглото до нея. Утре щеше да ги даде на Линда. А това означаваше, че не й остава нищо за вършене. Вече нямаше и никаква пречка за заминаването й в Лондон: историята с фалшификатите излезе наяве, но „Амбасадор“ не беше замесен, нямаше да се опасява, че тя може да навреди на репутацията й или да хвърли сянка върху паметта на Сабрина. Нищо не я заплашваше; всъщност никога нищо не я бе заплашвало.
Бе приключила с всичко и вече нямаше защо да остава тук.
Нямаше защо да остава. Седеше на леглото и имаше чувството, че времето забавя своя ритъм, че всичко като че върви към своя край. Виждаше ясно предметите около себе си; това бяха най-обикновени мебели, но в момента те като че блестяха и се запечатваха в паметта й, присъединявайки се към спомените от Деня на благодарността. Сега имаше един последен шанс да ги запомни така добре, че като затвори очи, да може да си ги представи, сякаш бяха наистина пред нея. След три дни, в понеделник, щеше да си тръгне оттук. Първо ще отиде в Ню Йорк заедно с Гарт, а след това ще отлети сама в Лондон. Стефани Андерсън щеше да се прехвърли в живота на Сабрина Лонгуърт.
Ние винаги ще си останем тук, бе казал Гарт: това е една незавършена история.
Една част от живота на Стефани, друга част от моя живот — как бих могла да ги завърша?
Два недовършени живота, според определението на Гарт.
Да. Но по-добре така, отколкото да те нараня, като ти кажа истината. Или да живея с теб в една лъжа, изградена върху смъртта на сестра ми.
— Мамо!
Не мисли за това сега. Наслаждавай се на последните няколко дни.
— Да, Клиф — извика тя и слезе долу във всекидневната.
По-късно Сабрина щеше да си спомня за тези три дни като за някаква странна смесица от гласове и жестове. Щеше да се опитва да открои отделни моменти, но те просто щяха да й се изплъзват. Единственото, което й бе останало от това време бе, че в тези дни изпитваше от невероятно щастие до отчаяние, а часовете се изнизваха като сън и тя не бе в състояние да забави времето.
В петък вечерта Лойд Строс даде вечеря в чест на спонсорите на университета, както и за преподавателите и учените от страната, които участват в дейността му. Пени и Клиф също присъстваха, бяха седнали в края на масата, възхитени от думите, които се казваха за баща им, и блестящата елегантност на майка им, която бе облечена в красива рокля с цвят на старо злато и бродиран къс жакет в подобен цвят. Стаята беше ярко осветена и изпълнена с хора.
— Това е извинението на Лойд — усмихна се Гарт доволен, но и трогнат от тържеството. — Явно иска да му простим за този приятел с разследванията.
Сабрина почти не говореше, наблюдаваше всичко наоколо, възхищаваше се на Гарт, че приема без особен шум поздравите на колеги, които са много по-възрастни и по-известни от него, както и похвалите на спонсорите и на преподавателите от самия университет. След вечерята, седнала на една от предните маси, тя слушаше представянето за Гарт, дадено от президента — от което научи някои неща, които не знаеше до този момент — а след това и официалното обявяване на назначаването му за директор на Института по генетика.
Като се усмихваше на бурните ръкопляскания и пред светкавиците на фотоапаратите, Сабрина си мислеше, че тя също има принос за този радостен миг. Може би всичко щеше да стане точно така и без нея, но тя беше тук и помогна. Той би трябвало винаги да помни това.