— Мамо — извика Клиф, — закъсняваме, мога ли да те целуна за довиждане?
Тя се опита да пусне Пени, но ръцете й просто не искаха да се движат. Не си отивай. Моля те, не си отивай.
— Мамо, не плачи — започна да я успокоява момичето, като я потупваше нежно по рамото. — Ти ще се върнеш скоро. Не плачи.
— Нямах намерение да го правя. Изглежда, пътуванията понякога разстройват хората. Ела да се сбогуваме, Клиф.
Той се приближи към нея и я прегърна.
— Ако не можеш да ми донесеш броня и доспехи, купи ми поне една сабя като на крал Артур, а?
— Ще се опитам да намеря нещо такова — засмя се нервно тя. — Трябва ли непременно да е остра?
— Е, след като в момента чета за крал Артур…
— Ще видя какво мога да направя, но Клиф, искам да те помоля, грижи… грижи се за Пени и за себе си.
— Разбира се. Винаги го правя. Нали и на нея ще й донесеш нещо?
— Ще ви изпратя подаръци веднага щом пристигна. Съгласни ли сте?
— Добре. Довиждане, мамо. Приятно пътуване. — Клиф я целуна по бузата, а след това тя го притисна към себе си и го целуна по двете бузи.
— Французите правят така — усмихна се той.
— И аз, също — каза Сабрина и го целуна отново. — Ще ми липсваш, моя футболна звезда. Особено с тези свои ужасни каламбури, ще ми липсва милото ти лице и усмивката ти…
— Хайде стига, мамо!
— Съжалявам — опита се да се овладее тя и бързо избърса сълзите си. — Нямах намерение да започвам отново. Тръгвайте вече, защото наистина може да закъснеете. Приятно прекарване у семейство Гудман и много поздрави на Вивиан.
Двамата изтичаха надолу, а Сабрина остана да гледа след тях. На ъгъла децата се обърнаха и й махнаха с ръка. Тя също им помаха и продължи да ги следва с премрежения си от сълзи поглед, докато двамата изчезнаха зад ъгъла.
Глава 20
Улиците в Ню Йорк бяха мокри от дъжда. В този обеден час те бяха пълни с хора, които носеха черни чадъри, удрящи се често един в друг и огъвани от силния вятър.
Седнала в таксито до Гарт, Сабрина имаше чувството, че от тъмните облаци, покрили небето, капят студени сиви зимни сълзи.
— Това е положението — мърмореше шофьорът, докато колата стоеше неподвижно в дългата колона, предизвикана от задръстване. — Когато е слънчево, никой не е с кола. А когато вали, всички са с колите си, но никой не успява да се движи.
Гарт погледна към Сабрина, но тя се бе втренчила през стъклото от своята страна. Не бе казала почти нищо от мига, в който напуснаха дома им. В самолета я бе попитал какво би искала да прави в Ню Йорк, но тя му отговори кратко и разсеяно и той почувства, че изобщо не го забелязва. Може би си мислеше за Лондон, за живота на сестра си? Или за възможността да приеме този начин на живот? Нямаше представа какво ставаше с нея и не искаше да я пита. Ако се случеше нещо такова, той щеше да я намери, където и да се намираше, и щеше да се опита да я върне, но не искаше предварително да прогнозира криза, преди тя да е настъпила. Ако връзката със сестра й бе толкова здрава, че да се противопостави на смъртта, той нямаше да се опитва да я прекъсва, дори да чувства, че е в състояние да го направи. Но ако тази връзка застрашава брака му, тогава ще действа без колебание.
— Купи ли си билет? — попита я, след като им сервираха обяда.
Тя изглеждаше доста учудена.
— Не. Аз… бях толкова заета. Ще го купя в Ню Йорк. Когато стигнаха „Плаца“, Гарт я погледна в очите.
— О, аз не знаех — каза объркано тя. — Ти не ми спомена…
— Прекарахме такава незабравима вечер тук преди шест седмици. Смятах, че ще бъде прекрасно да дойдем отново.
— Да — каза и го погледна, но очите й бяха толкова тъжни, че той извика с тревога:
— Но какво има, любов моя?
Наблюдаваше я, докато тя правеше отчаяни усилия да се отърси от мислите, които я бяха обзели, и се възхищаваше на силата й, която й помогна този път да успее в това, което преди не й се бе удавало.
— Какво ще правим сега? — попита тя с променен глас и хвана ръката му, докато момчето отключваше вратата на стаята им.
— Сега двамата ще направим едно кратко посещение в Кълъмбия. Иска ми се отново да надникна в първата лаборатория, в която съм работил, и да се потопя в приятна носталгия. Мисля, че и на теб ще ти хареса.
Навън продължаваше да вали и пътуването до Кълъмбия им отне близо час, но те все пак имаха време да посетят лабораторията преди началото на лекцията, която Гарт щеше да изнесе пред завършващите студенти.
— Просто искам да направя услуга на един стар приятел — обясни й той, когато влязоха в сградата. — Тъй като официалната среща започва утре, той ме помоли да се заема със студентите му за няколко часа днес следобед. Ти ще останеш ли да слушаш или ще отидеш да пазаруваш?