— Смятам да се разходя по магазините. Тук има няколко търговци с антични предмети, които бих искала да посетя.
— Тогава ще те чакам в хотела в пет и половина или шест. Двамата се изкачиха до четвъртия етаж с асансьора.
— По-тиха е в сравнение с последния път, когато беше тук. Сабрина нямаше ни най-малка представа за какво говори.
Преди месец, дори преди седмица тя би се опитала да прикрие този факт, но сега й се струваше безсмислено. След час щеше да си купи билет за Лондон, а утре щеше да му съобщи, че няма да се върне обратно.
Влезе преди него в лабораторията — огромна стая, разделена по средата от високи железни шкафове. Двамата се насочиха към едната страна на стаята и Гарт се загледа към каменната пейка.
— Няма ги моите „метални конструкции“. Но я погледни там! Не са успели да се отърват от мен така бързо.
Без да разбира за какво става дума, Сабрина погледна натам, накъдето й сочеше, и видя на стената рисунки в рамка, които наистина напомняха метални конструкции. Сега вече се сещаше за какво става дума: модели на молекули. Тя бе виждала подобни в лабораторията му в Мидуестърн.
— Подай ми ръката си — внезапно каза той.
— Но защо? — объркано го погледна.
— За да видя дали ще мога да ти припомня.
— Да ми припомниш… — Тя поклати глава. — Съжалявам, прости ми, моля те. Толкова съм разсеяна и дори груба. — Подаде му треперещата си ръка. — Може ли да изиграем всичко отначало?
Ще се опитам да направя каквото мога, само ми подскажи нещо.
— Не, няма смисъл да разравяме минатото. Но аз наистина си спомням как точно изглеждаше, когато ти казах, че искам да се оженя за теб и да се любим.
— Как? — плахо попита тя.
— Сякаш току-що бе получила подарък от мен. А след това се намръщи, като че ли се мъчеше да решиш какъв да бъде твоят подарък за мен.
— И какво ти дадох?
— Себе си. Точно това, което най-много исках. И колко дълъг път извървяхме оттогава. — Той я притисна към себе си и я целуна. — Стефани, искам да ти обещая, че ще те излекувам от това, което те тревожи, каквото и да е то.
— Господи, нима наистина вярваш, че това е възможно?
В този момент в лабораторията влезе висок мъж с посивяла брада и очила с тънки рамки.
— Не ви ли е достатъчна собствената ви спалня, че продължавате и тук? Какъв пример само сте за по-младото поколение! — засмя се той и подаде ръка на Сабрина. — Ралф Тагърт. Смятах, че Гарт преувеличава малко нещата, когато ви описваше в писмата си. Но сега виждам, че просто е бил искрен. Добре дошли. — Той се ръкува и с Гарт. — Добре дошъл у дома.
— Ралф не може да повярва, че мога да имам друг дом, освен този, макар че са минали вече дванайсет години — усмихна се той.
— Все още ми липсваш, дори и след дванайсет години. Ти си най-добрият изследовател, с когото съм работил. Готов ли си да отговориш на трудните въпроси на най-способните ми студенти?
— Може би не, но ще направя каквото мога. Стефани, в пет и половина в хотела, нали? Или най-късно в шест.
— Да, ще бъда там. Надявам се, че всичко тук ще мине добре.
— Гарт, тя наистина е невероятна — каза Ралф, след като Сабрина се качи в асансьора. — Но ми се стори доста бледа, да не би да е болна?
— Тревожи се за предстоящото си пътуване до Лондон, макар че аз самият не мога да разбера защо.
В кореспонденцията им през годините Гарт бе споделял с Ралф доста неща, които не би могъл да спомене пред Нат или Марти просто защото понякога е по-лесно да се довериш на приятел, с когото не се виждаш всеки ден. Но дори на него не би могъл да каже, както и на никой друг, че съпругата му може би продължава да обмисля възможността да го напусне.
— Тя винаги се е сравнявала със сестра си — продължи да обяснява той, — и доколкото знам, дори си въобразява понякога, че е Сабрина или поне, че би могла да живее като нея. Сега, след като Сабрина е мъртва, тя е толкова объркана, раздвоена от мисълта коя е всъщност — Стефани или Сабрина. Имам чувството, че непрекъснато се терзае, че трябва да живее живота и на двете или да направи избор между тези два живота. Но ето, че напоследък нещата между нас някак си се оправиха, ние като че за пръв път се намерихме един друг и заживяхме така, както бяхме мечтали…
Гарт потърка челото си. Бяха стигнали до вратата на лекционната зала и той погледна виновно приятеля си.
— Не съм дошъл тук на терапевтичен сеанс, отец Ралф. Защо не ме прекъсна?
— Защото ти се искаше да кажеш всичко това, а аз имах желание да го чуя. Но сега трябва да пристъпиш към проклетата лекция. Готов ли си да застанеш пред тези млади зверчета, чието най-любимо занимание е да показват на професорите, че младежта знае повече от средното поколение?