— Ще се кача горе. Твърде уморена съм и не съм гладна. Лицето на госпожа Търкъл помръкна. Стефани си представи часовете на трескави приготовления, в които бе приготвила най-хубавото английско меню за своята любима милейди и сега очакваше благодарността й.
— Впрочем, гладна съм и ще хапна, госпожо Търкъл. Може би утре сутринта ще ме поглезите със закуска в леглото?
— О, милейди, точно така и смятах. Сега елате, всичко е готово за вашето завръщане. Аз ще кача горе тези чанти.
На следващата сутрин Стефани се събуди с мисълта, че се е превъплътила в образа на сестра си. Тя се протегна бавно като котка в тънките, сладки като коприна чаршафи от египетски памук. Снощи не можа да намери никакви нощници в гардероба и сега хладната тъкан галеше голото й тяло. Тя се протегна още веднъж и отвори очи.
Спалнята бе голямо Г-образно помещение, със стени, облицовани с коприна в светлосиньо и слонова кост, които красиво хармонираха с електриковия килим. Високото легло в стил Луи XIV и нощната масичка бяха в по-малката част, а по-голямата бе подредена като всекидневна, с диван и ракла пред камината. Две френски бюра под прозорците и тоалетка на другата стена допълваха изискания интериор.
Стефани се разходи гола из стаята. Колко лесно било, колко приятно да станеш свободна и уверена в себе си. Погали гладките дървени повърхности на мебелите, мраморната камина, кадифената ракла и накрая застана пред огледалото. Стъпила на пръсти, разпери широко ръце и се усмихна на отражението си.
— Милейди!
Странно въодушевление я обзе. Огледа луксозната стая и се вслуша в тишината. Никой не питаше дали е готова закуската, не я молеше да му зашие копчето, а зад вратите нямаше захвърлени мръсни дрехи, които чакат да ги изпере. Нямаше и служба, в която бе длъжна да се яви в определен час. Беше сама. Беше свободна. Беше вече лейди Сабрина Лонгуърт. Тя позвъни на госпожа Търкъл. Беше гладна. Колко ли беше часът? Впрочем нямаше значение.
В застланата с килим баня Стефани пристъпи внимателно в светложълтата триъгълна вана, с наредени от едната страна зелени растения, а от другата — шампоани, сапуни и кремове. Взе първия попаднал й и с щастлива въздишка си спомни, че има на разположение цяла седмица, за да ги опита всичките.
Половин час след това, докато наблюдаваше как госпожа Търкъл нарежда закуската на леглото й, изведнъж си даде сметка за голямата измама. Впрочем самозаблуда. Сякаш в красивата стая нахлу леден вятър.
— Какво ще желаете тази седмица, милейди? Ще кажа на Дорис да дойде, ако смятате да се развличате, а струва ми се, и Франк трябва да поработи още един ден. Миналия път свърши доста набързо работата по прозорците. Принцеса Александра се обади снощи, след като вече си бяхте легнали. Каза, че пак ще позвъни, освен ако вие не решите да й телефонирате. След малко тръгвам на покупки, така че ако желаете, можете да ми кажете какви са плановете ви.
Стефани се загледа в прозореца. Обзе я чувство за безсилие. Не беше Сабрина Лонгуърт и никога нямаше да бъде. Дори госпожа Търкъл знаеше за този начин на живот повече от нея. Липсваше й класата на истинската Сабрина. Та тя не знаеше дори как да се държи със слугите! Беше само една домакиня от предградията и нищо повече. Щеше да направи за смях не само себе си и сестра си.
— Милейди, да не ви е лошо? Да затворя ли прозореца?
— Не, всичко е наред. — Тръсна глава, за да се отърси от мрачните мисли. — Струва ми се, че в Китай се разболях от някакъв лек грип. Предпочитам да пазя стаята няколко дни. Никакви развлечения. Оставям пазаруването на вас. Нищо повече от обичайните покупки.
— Да се обадя ли на доктор Фар? — угрижено попита госпожа Търкъл.
— Не е нужно. Ще му позвъня сама, ако се наложи, но мисля, че за няколко дни, най-много една седмица, ще се оправя.
— Няма ли да ходите в „Амбасадор“, милейди?
— В следващите няколко дни няма да се отбивам там.
— Е, щом мислите, че имате всичко, от което се нуждаете, аз ще ви оставя със закуската. Почивайте.
Стефани хвана лъжицата. Налагаше се да живее като затворник, но не можеше да се оплаче от обстановката, нито от майчинските грижи на икономката. Тя взе парче пъпеш и малко ягоди. Рохките яйца и кифличките бяха вече изстинали, но тя беше толкова гладна, че изяде всичко до троха. Докато допиваше чая си, се почувства по-добре. „Ще обикалям забележителности — реши тя. — В това поне не мога да сгреша.“
Първо обаче трябваше да се запознае със съдържанието на шкафовете, гардеробите и бюрата, да изпробва поне по веднъж дрехите, които бе зърнала предната вечер. Само четвърт час след това Стефани бе обзета от треска. Изящно копринено бельо, кашмирени пуловери, копринени блузи и костюми, домашни рокли от сатен, шалове и безброй обувки. И бижутата, във великолепната руска кутия от дърво.