— Ако можем с нещо да ти помогнем…
Стефани бе замаяна.
— Защо не ми кажеш какво сте открили?
— Имаш предвид след последната ни среща ли? Не много. Най-вече потвърждения на това, което вече ти казахме. Но идеята да седнем и да обобщим всичко е добра. Какво ще кажеш за понеделник?
— В понеделник не мога — Тогава трябваше да пътува за Чикаго. В понеделник следобед Сабрина щеше да вземе самолета за Лондон. — Какво ще кажеш за тази неделя?
— Може би. Ще ти се обадим от Париж в четвъртък или петък. Тогава ще знаем точно програмата си за уикенда. Какво чувам?
Стефани също чу тихата музика и се обърна. В залата се разнасяха звуци на базуки, в отчетлив, типично гръцки ритъм.
Залата утихна, а светлините постепенно угаснаха. Александра дръпна завесата в дъното на залата, разкривайки малък гръцки оркестър. Изпълнителят на базуки даде знак на музикантите и те подхванаха мелодията след него.
Безшумни като сенки келнери внесоха ниска масичка и разхвърляха около нея бродирани възглавници. После наредиха златни чинии и високи чаши, кошници с хлебчета, димящи плата със задушено агнешко и кебап, пилета с лимон, купи с пресни плодове, френско грозде и бутилки червени и бели вина от остров Родос. Многобройни свещи в чаши с плаващи в тях камелии разпръскваха сумрака. Александра взе ръката на Стефани и я поведе към възглавницата начело на масата.
— Мястото на почетния гост.
Стефани се чувстваше като селско момиче, попаднало в опера. Как ли би реагирала Сабрина? Доволна, но не и изумена. Та нали това бе нейният собствен свят!
— Прекрасно! Станала си експерт по Гърция.
— Не аз, а жената на Арнолд, моя главен готвач. Тя е гъркиня. Аз само прибавих към нейната идея няколко свои.
— Но къде е белият агнешки дроб, изпържен в тиган? — огледа масата Стефани и се усмихна дяволито?
— Забраних го! — отсече Александра. — А ти откъде знаеш, че гърците ядат подобни ужасии?
— Преди много години живяхме в Атина.
Стефани разказа за бягството им от Тео и за цялото приключение с кипърските партизани. Всички я слушаха притихнали.
— Бедните деца — вметна Амелия. — Колко ли ужасно е било в онова подземие?
— Сабрина ми даваше кураж — тихо отвърна Стефани.
— Кой?! — извикаха в един глас Мишел и Джули.
— Взаимно си давахме си кураж — засмя се тя.
— С мен никога не се е случвало нещо толкова вълнуващо — въздъхна Амелия.
Моментът на очарованието и изненадата бе отлетял. Гостите поведоха разговори и след последното блюдо, баклава с черно кафе, Александра обяви, че е дошъл моментът на подаръците. Всеки бе донесъл нещо: Никълъс и Амелия — ръчно огледало от миналия век с инкрустирана дръжка от слонова кост, Габриела и Брукс — кашмирен индийски шал, Мишел и Джули — книга за гръцкото изкуство. Александра й подари кристален свещник. Останалите гости бяха донесли книги, украсени със скъпоценни камъни гребени, гравюри в рамки, миниатюрни порцеланови фигурки.
— А това — Александра й подаде малка сребърна кутийка — е от Антонио. Искаш ли да го отвориш?
— О, хайде! — възкликна Габриела. — Отвори го! Стефани колебливо я отвори и извади прекрасна огърлица от сапфири и диаманти. Имаше нещо грубо в решението на Антонио да изпрати подаръка до Александра, съзнавайки прекрасно, че ще бъде отворен пред гостите. Хвърляше го в лицето й, сякаш я предизвикваше да отрече, че той има право да й поднася подобни скъпоценности. Стефани мълчаливо пусна огърлицата в кутийката. Всички усетиха неловкостта на положението и не казаха нищо.
Александра плесна с ръце и в залата се появиха танцьорите. Светлините отново бяха запалени и келнерите се появиха с подноси, отрупани с напитки. Стефани се извини на домакинята и поиска да се разходи из къщата.
— Разбира се, скъпа! Познаваш я по-добре от всеки друг.
Тя бродеше из стаите, изпълнена с възторг и гордост.
Сабрина бе създала атмосфера на фриволност и разкош, която други дизайнери, с типичния си вкус към помпозното, никога не можеха да постигнат. Едва сега разбираше защо домът на принцесата все още се появяваше в американски и европейски списания за архитектура и интериор. Какъв късмет, да ти предоставят напълно празна къща със задачата да я обзаведеш и я превърнеш в истински дом, в обител на любовта, в пристан на интимния живот! Какъв шанс! Тя застана пред едно платно на Миро и се загледа в изрисуваните с детска наивност дебели линии, силни и целеустремени. „Какво не бих дала да имам и аз такава възможност“ — помисли тя.
— Скъпа, добре ли си?
— Да, разбира се. Извинявай, че излязох.
— Не се извинявай. Тази вечер е твоя. Впрочем и къщата е почти твоя. Какво представлява твоят Антонио?