— Сабрина! Тъкмо се каня да тръгвам! Да не се е случило нещо?
Сабрина набързо й разказа за инцидента.
— Тежко ли си ранена?
— Нищо сериозно. Цялата съм в синини и ожулвания, имам ужасно главоболие от сътресението. Леко сътресение, каза Нат, но това е нищо. Най-лошото е, че си счупих китката, Стефани… Гипсирана е. — Сърцето й биеше до пръсване. От другата страна сестра й мълчеше. — Трябваше да те предупредя, за да обмислиш по пътя какво да правим.
— Да обмисля какво!
— Как да кажеш на Гарт. Стефани, извинявай! Аз съм виновна. В началото мислех да му призная всичко, за да го подготвя, но не мога. Ще стане още по-лошо. — Отговор не последва. Стефани мълчеше. — Не разбираш ли, че ако го научи от тебе, ще го понесе много по-лесно. Ще си поговорите двамата и ще изясните нещата.
Спалнята бе ярко осветена. Присвита върху раклата, Стефани притискаше ръка към стомаха си.
— Сабрина, ти живя с него една седмица и може би вече имаш представа какъв човек е той. Мислиш ли, че би го приел нормално? Би го забравил, макар и след един сериозен разговор с мен?
— Не, вече нищо няма да е както преди, но това не значи, че ще е по-лошо. Ако двамата наистина се обичате…
— Любовта няма нищо общо с това. Ще каже, че сме го направили на глупак.
— Не е ли истина? Той не е глупак, но ние се подиграхме с него.
— Ти се подигра с него! Как да изгладя подобно нещо? Тук не става дума за обикновен скандал.
— Права си — отвърна Сабрина. „В скандала двамата спорещи са равни — помисли тя. — В една измама обаче единият знае всичко, а другият — нищо.“ Когато Гарт разбере, че се е опитвал да закърпи брака си с жена, която не е съпругата му, а нейната сестра, и че двете са решили да си направят с него една твърде груба шега… — Мислех, че ти правя подарък, от който имаш нужда. Една седмица, в която да разполагаш единствено със себе си. Всичко пропадна.
— Аз съм виновна. Той е мой съпруг. Досега не се бях замисляла какво ще стане, ако един ден разбере измамата. — Стефани затвори очи. „Никога няма да разбере защо съм решила да постъпя така — мислеше тя. — Никога няма да ми прости. Това ще бъде нашият край.“ — Не мога да му кажа.
— Аз ли искаш да се заема с това?
— В никакъв случай! Ще стане още по-зле. Хайде да се опитаме да прикрием нещата. Ще признаем всичко на Нат. Аз ще нося гипсова превръзка и той ще дава вид, че ме преглежда…
— Мислих и за това, но не става. Ако можеш само да ме видиш! Цялата ми лява половина е в синини и отоци. Имам и порезна рана на челото си.
— О, Боже! — На Стефани някак изведнъж й се доспа. Искаше й се да се свие и да забрави. — Изчакай малко — помоли сестра си тя, остави слушалката и разтърка очи като дете, което не иска да се разплаче. „Прощавай, Гарт! Не знаех какво правя! Не зная какво ще стане сега. Страх ме е.“ Не можеше да се направи нищо. Тя хвана отново слушалката. — Ще дойдеш ли на аерогарата?
— Добре — колебливо отвърна сестра й. — Впрочем, разбира се.
— Какво има? Не можеш ли да шофираш?
— Нат казва, че не бива, но аз мисля, че ще се оправя.
— Е, добре, не идвай. Ще се видим вкъщи. Ами Пени и Клиф?
— Клиф има тренировка по футбол. Ще изпратя Пени у Барбара Гудман. Няма да бъдат вкъщи.
— Ще се видим след няколко часа — Стефани затвори, преди да дочака отговора на сестра си.
Сабрина захлупи лице в шепите си. Минутите летяха в мрака. „Гарт, ти не си ми безразличен. Прости ми, Стефани, обичам те и исках да ти дам…“
Телефонът иззвъня и тя го грабна.
— Сабрина, не мога да го направя! Не мога да го погледна в очите! Помогни ми! Не мога! Не мога!
— Добре. — Тя пое дълбоко дъх. — Ще говоря с него веднага щом децата излязат и…
— Не!
— Какво искаш да направя в такъв случай?
— Стой там! Можеш ли да постоиш още малко, докато махнат гипса? Или това би било прекалено ужасно за тебе? Още две седмици? Колко време ще държат гипса?
— Нат каза четири седмици. — Сабрина се изправи. „Да остана? Аз си имам «Амбасадор», дом, приятели, бъдеще, което трябва да изграждам ден по ден. Тук не е моят дом, нито моят живот.“
— Какво ще стане след четири седмици? — попита сестра й. Гласът й ставаше все по-силен.
— Още няколко рентгенови снимки. Ако китката е зараснала добре, Нат ще свали гипса.
— Е, добре, тогава ще се върна вкъщи. Никой няма да разбере. Сабрина, — гласът й бе умоляващ и възбуден. — Тук всичко е наред. Аз мога даже да ръководя „Амбасадор“. Дори продадох и френската чантичка. После ще ти разкажа за това. Ти също ще се справиш, нали? Сигурна съм. Ще продължаваме да се държим както досега. Само още четири седмици, Сабрина… Така никой няма да бъде оскърбен.