— Почакай. — Главоболието й беше ужасно. Може би наистина щеше да се справи. Тази седмица мина толкова бързо, а имаше още толкова неща, които искаше да види и да направи. Освен това решението беше на Стефани, не нейно. — Стефани, не съм сигурна, че ще мога още четири седмици да се справя с Гарт.
Спалнята се смрачи от носените от вятъра облаци. Стефани прехапа устна.
— Той не е правил любов с мен и по-дълго време.
— Стефани! Две седмици в Китай и още една досега. Следват още четири. Седем седмици. Мислиш ли, че…
— Сигурна съм, че ще успееш да измислиш нещо. Трябва да успееш, защото това, което направиш, ще има огромно значение за брака ми, за семейството ми, за мен самата.
— А после?
— Какво имаш предвид?
— Ако после Гарт разбере? Какво ще му кажеш? Една седмица е друго нещо. Ще кажеш, че сме решили да си поиграем, или нещо такова. Но пет седмици? Дали след това все още ще имаш брак?
Облаците и слънцето зад прозореца продължаваха своята игра на криеница и сенките им ту прекосяваха спалнята, ту изчезваха.
— Но аз и сега няма да имам брак, ако след няколко часа вляза у дома и му разкрия всичко. Никаква разлика. Умолявам те…
Някакъв възел сякаш се развърза в стомаха на Сабрина и в съзнанието проблесна една-едничка мисъл: „Ще имам семейство още четири седмици!“
— Добре тогава, но все пак ще трябва да поговорим по-подробно. За „Амбасадор“, за Антонио. Обади ми се, когато съм сама.
— Разбира се, когато кажеш. Зная, че този начин на живот не ти допада, тъп е, но…
— Стефани? — прозвуча гласът на Гарт.
— Трябва да приключваме. — Сабрина прошепна на сестра си: — Гарт е буден. Обади се около десет часа, мое време.
— Добре. Благода…
Гарт я завари пред хладилника.
— Добре ли си?
— Изведнъж се почувствах гладна като вълк. Което значи, че съм добре, нали?
— Защо не ме събуди?
— Исках да поспиш, но щом вече си буден, ще си поделим сладкиша на Долорес?
— С риск да си навлека гнева на Клиф.
Двамата седнаха в полутъмната трапезария и ядоха от една чиния.
Глава 13
Гарт гледаше студентите, но виждаше спящото лице на Стефани. Алабастровата, порозовяла от съня кожа, кестенявата коса, разпиляна по възглавницата, и потрепването на клепачите й, докато сънуваше нещо. Един от студентите го запита нещо и той му отвърна съвсем лаконично. „Хитрецът се опитва да смае професора си с въпрос, който може да изпълни цяла книга. Професорът никак не е впечатлен, може би защото е изморен от сладкиша, който изяде с жена си в три през нощта.“
Освободи студентите и тръгна към кабинета си, като вземаше по две стъпала наведнъж. Набра номера, но телефонът беше зает. „Да се обадя на Тед Мороу“ — гласеше залепената до телефона бележка. По дяволите, бе забравил.
Накратко разказа за инцидента със Стефани.
— Няма да може да пише на машина още поне четири седмици, така че ако назначите друг човек, тя би разбрала…
— Не се безпокой, Гарт. Ще я изчакаме.
Отново набра номера вкъщи. Заето. На бюрото го чакаше кореспонденцията му и той се зае с нея. Съобщение от библиотеката за невърнати книги, писма на биолози от Амстердам и Стокхолм, рекламна брошура за лабораторно оборудване и бележка от заместник-ректора, че иска да го види във връзка с Вивиан Гудман. Най-отдолу лежеше самолетен билет за конференция в Калифорнийския университет „Бъркли“. Бе забравил. Започваше на шести октомври, след по-малко от две седмици. Гарт набра домашния си телефон за трети път. Заето. Изглежда, всички познати вече бяха разбрали за инцидента и звъняха на жена му. Той погледна програмата на конференцията. След две седмици Стефани щеше да бъде съвсем добре и щеше да се справи сама. Все пак една седмица беше много време, особено сега, когато отношенията им бяха толкова сложни. Той отново набра номера. Отново заето. Тогава му хрумна, че нещо може би не е наред. Гарт погледна часовника си. Имаше достатъчно време да си отиде до вкъщи и да се върне за лекцията в един и половина.
Завари я в трапезарията да говори по телефона:
— Ще ти се обадя, ако се наложи. И ти можеш да ми се обадиш по всяко време. Мисля, че обсъдихме всичко по-важно…
Тя сякаш се стресна, щом усети присъствието му. Като врабчетата, които застават неподвижно, щом усетят движение някъде наблизо, помисли Гарт и сложи ръка на рамото й. Усети, че тя се напрегна.
— Скоро ли ще свършиш? — попита той, сякаш нищо не е станало. — Няколко пъти се опитвах да ти се обадя по телефона от университета.