— За какво пише в статията, татко — усмихнати питаха децата.
— Прочетете я, не е толкова сложна.
— Добре, но за какво се разказва в нея?
Докато Гарт разлистваше статията и им говореше, Сабрина изучаваше лицето му. Някога й се струваше скучно. Сега го наблюдаваше очарована. Когато преди обед прочете статията, която го представяше като един от водещите учени в областта на генетиката, Гарт й се стори като човек от друга планета тайнствен и силен, овладял тайни, за които никога не бе подозирала. „Ние сме напълно чужди“ — помисли тя и изведнъж й се стори, че е страшно важно да го разбира.
— Хайде, разкажи. Не е чак толкова просто. На мене ми се струва като загадка, и на всяка страница трябва да намирам ключа.
— Добре казано — усмихна се той. — Колко отдавна не си мислила подобни неща за работата ми.
Усмивката й угасна, но Гарт не забеляза това, защото наливаше кафе. Той огледа цялото си семейство и започна да им разказва за работата си, а те го слушаха, без да помръдват. Докато ги гледаше всички около масата, изведнъж усети как кръвта се движи във вените му. Чувстваше се жив, силен и ужасно щастлив. Един мъж трябва да говори със своето семейство за работата си. Ако няма тази възможност, колкото и важно за света да е това, което прави, то ставаше някак си дребно и незначително, нещо, на което посвещаваше дни и години, но което нямаше никакво значение за най-близките му.
Гарт хвана ръката на жена си и благодарен се усмихна. После продължи да разказва за проблемите, върху които работят генетиците по целия свят, за въпросите, които се обсъждаха на конференции и в лекциите, които преподаваше.
Сабрина погледна в очите му — блеснали, изпълнени с възторга на видяното зад някакви далечни хоризонти.
— Не е лесно да се върнеш вкъщи и да косиш трева или да оправяш изгорял бушон, след като току-що си се занимавал с деленето на ДНК и създаването на нови форми на живот — забеляза тя.
Той дълго не свали очи от нея.
— Благодаря — тихо каза накрая. — Това означава за мен твърде много. — После огледа масата и добави с усмивка: — Забелязвам обаче, че чиниите си стоят неизмити.
— Слушахме те. Да ги измием ли? — попита Клиф. — Защо не създадеш някоя бактерия, която сама мие чинии и чаши?
— Все още не мога. Ще трябва да разчитаме на теб и Пени поне още известно време. Хайде, започвайте.
— Иска ми се да прочета повече за работата ти — започна Сабрина. — Всичко, което ни разказа, ми звучи малко страшничко.
— Тайнствено е по-точната дума. Всяка стъпка прилича на малко чудо, което връща здравето на загубилите всяка надежда хора. В момента обаче за мен е много по-важен фактът, че си прочела статията и предизвика този разговор. Даде ми възможност да споделя работата си с теб и децата. Сега разбираш защо тя ме поглъща и понякога ме кара да забравя за семейството си.
Той застана зад стола й и я прегърна. Ръцете му се сключиха върху гърдите й, докато целуваше косата на тила й.
— Не! — извика тя и скочи от стола. Бе пребледняла и уплашена. — Не сега, още не…
Гарт я гледаше изумен и дълбоко обиден. Бе го предизвикала, а след това просто го зашлеви и отпрати. Той тръгна към вратата, когато разтрепераният й глас го догони.
— Съжалявам! Съжалявам! Знаеш, че имам натъртвания, заради които едва се движа. Цялото тяло ме боли и…
— Глупости! Не се притеснявай, повече няма да те докосна. Насилието не ме забавлява, нито ме възбужда. Мисля, че и ти не би могла да го направиш вече — прекъсна я той и затръшна вратата след себе си.
Гарт тръгна към езерото, като проклинаше жена си и себе си, задето й позволи да се подиграе с него. Какво, по дяволите, искаше тя? Ако не желаеше да живее с него, защо просто не му го кажеше? Вървя километри и се върна у дома късно, когато всички бяха заспали. В кухнята намери купа с дребни сладки, която тя бе оставила за него. Без да ги докосне, се затвори в кабинета си. На сутринта стана преди останалите и тръгна към кафето на университета.
— Имаш нужда от тенис — забеляза зад него Нат Голднър. — Мрачните мисли изчезват още щом хукнеш след топката или вземеш сервиз от противника. Предлагам себе си.
— Добра идея — отвърна Гарт.
Двамата си допадаха като партньори и направиха няколко бързи сета. След около час Гарт усети как гневът го напуска.
— Страхотна игра! — Нат беше във възторг. — Щеше да бъде още по-добра, ако и аз бях ядосан като тебе. Имаш ли време за втора закуска?
— Имам ужасно много време. Днес нямам лекции. Искам обаче до десет да отида в лабораторията.