Сабрина срещна разширените от удивление очи на Пени и осъзна думите си. Нещо в нея се прекърши и тя се почувства празна и опустошена. „Не можах да спазя собствените си съвети. Бих искала да…“
— Ами, щом е толкова хубаво, защо двамата с татко го правите толкова рядко?
В настъпилата тишина отекнаха ударите от топката на Клиф по стената на къщата.
— Защо мислиш, че не го правим?
— Защото той почти не спи в твоята стая. Означава ли това, че двамата вече не се обичате?
— Не — бързо отвърна Сабрина. — Понякога чувствата на възрастните са толкова объркани и сложни, че е трудно да бъдат обяснени. Те все още могат да се обичат и да искат да се разделят за малко. Нещо като ваканция в отношенията, която им помага да ги обмислят по-добре.
— Ти затова ли замина за Китай?
— Това беше една от причините.
— Много деца в училище казват, че родителите им се развеждат.
— Е, ние не се развеждаме. — „Твърде отбранителен тон“ — помисли Сабрина и добави по-решително: — Двамата с татко ти няма да се разведем, Пени.
— Докато ти беше в Китай, с Клиф мислехме, че се развеждате. Защото ти тръгна сама, а татко беше много тъжен.
Сабрина я прегърна и Пени зарови лицето си в гърдите й.
— Обичам те, мамо. Вече никога не заминавай!
Тя я целуна по косата, черна и къдрава, като на Гарт. Обзе я обич и желание да закриля малкото момиченце. „Не се страхувай Пени! Няма да позволя животът да те нарани!“
— Обичам те, Пени! — прошепна тя.
Навън топката на Клиф отекваше като сърцебиене. Изведнъж ударите спряха и той се появи на верандата.
— Хей, свършихте ли? Кога ще дойде моят ред?
— Влез, Клиф — подкани го тя, макар че й се искаше да остане сама поне няколко минути. — Поверителен разговор ли ще водим?
— Не. Става дума за… е, искам да кажа за работата вкъщи.
— И какво имаш да кажеш? — лъчезарно се усмихна Сабрина.
Пени седна на пода и започна да рисува нещо в блокчето си.
— Не ми харесва. Не мисля, че трябва да върша и такива работи, след като ходя на училище, тренирам футбол и пиша домашни. Три неща едновременно.
— Две, ако трябва да наричаме работа това, което вършиш. Училището и футболът.
— Добре де, нека бъдат две. Но ако трябва да помагам и вкъщи, стават три. Никой не работи на три места.
— А аз?
— Ти ли? Ти си майката.
— Само майка, значи една-единствена работа, така ли? Хайде да помислим. Чистя къщата и следователно съм камериерка. Тази работа далеч не е толкова забавна, колкото футбола. Готвя, значи съм и готвач. Това е работа номер две. Излизам с колата на пазар, следователно съм шофьор, тоест работа номер три. Плевя и поддържам градината. Дотук станаха четири. Викам работници да ремонтират мебелите или поръчвам нови, с други думи, работя като декоратор. Пера дрехите на цялото семейство и значи съм перачка. Посрещам нашите гости, значи работя и като домакиня. Дотук станаха седем. Грижа се за вас, когато сте болни, значи съм и болногледачка. Осем. Работя в университета. Девет. — Нима Стефани наистина върши всичко това? — И накрая, както ти спомена, аз съм и майка, с което моите професии стават десет, а като добавя и професията на съпруга, получаваме единайсет. Може да съм забравила една-две. Колко работи каза, че вършиш ти самият?
— Но… ти трябва да вършиш всичко това — гледаше я втрещено Клиф.
— Кой казва, че трябва?
Момчето замълча, явно претегляше възможните отговори.
— Ами… Библията.
— Библията разказва и за жени, които размахват саби и секат главите на мъжете — засмя се Сабрина. — Искаш ли да бъда като някоя от тях?
— Добре де, може и да не е писано в някаква книга, или закон, но всички хора знаят какво трябва да правят майките. Това, което винаги са правили. Семейните работи не се менят с годините.
Сабрина кимна със сериозно изражение.
— А какво трябва да правят синовете?
— Да ходят на училище.
— Само в този век. Всички хора, с изключение на богатите, векове наред са работили по дванайсет-четиринайсет часа на ден във фабрики и мини. Печелели пари, за да издържат родителите си.