— Това е било отдавна, в миналите векове!
— Нали сам каза, че семейните работи не се променят — с престорена сериозност попита тя.
— Ох! — изохка вече с усмивка Клиф след кратък размисъл. Всички избухнаха в смях. Сабрина искаше да го прегърне и протегна ръка, за да подръпне кичур от косата му, докато двамата се заливаха в смях. Така ги завари Гарт. Смехът на Сабрина секна.
— Клиф, ние прекарахме в разговори целия следобед. Хайде да видим дали няма нещо за вечеря.
— Още не сме измили чиниите — спомни си той и стана от дивана. — Здравей, татко. Колко клонинга направи днес?
— В момента работя върху клонинг на възпитан син — отвърна му той, но гледаше Сабрина. — Донесох пържоли. Ако ми обясниш подробно как ги приготви миналата седмица, мисля, че ще успея и сам да се справя.
— Аз ще ги опека. — Тя стана от леглото.
— Позволи на мен. Искам да се науча.
Искаше му се поне за кратко да отмени жена си, която през всичките години бе правила всичко необходимо, за да създаде уют за тримата, независимо дали е била добре или зле в момента. Радваше го мисълта, че може да й бъде нужен.
Сабрина отново седна на дивана. Гарт наля две чаши вино и ги сложи на масата пред нея. После, следвайки нейните указания, смля черен пипер в хаванчето, което бе донесъл от лабораторията, и посоли пържолите от двете страни. До него Клиф миеше чиниите и разказваше за училище. Тя наблюдаваше как баща и син домакинстват един до друг. Седнала на пода, Пени все още екипираше нещо в албума си, сякаш забравила за всички наоколо. Сабрина усети как я обзема нежност. Вярно, с Гарт нещата не вървяха добре, но силата на семейството я притегляше все по-близо и я караше да се чувства щастлива, че е част от тях, въпреки че избухването на Гарт миналата вечер все още висеше във въздуха.
Той седна до нея и тя инстинктивно се отдръпна настрана, но Гарт сякаш не забеляза това и й подаде едната чаша.
— Дължа ти извинение за миналата вечер — започна. — Внуших си нещо, просто защото го исках. Бях безразсъден и съжалявам. Особено след като толкова добре прекарахме цялата вечер преди това. Поне аз.
— Всички, не само ти. Мисля, че аз съм тази, която трябва да се извини…
— Нямаш причина. Имаш нужда от време, за да възстановиш равновесието си. Трябваше да си дам сметка за това, а аз реагирах като момче.
— Кой говори за моето равновесие? — смръщи вежди Сабрина.
— Нат. Днес поговорихме за последствията от шока и мозъчното сътресение. Няма смисъл да ти разказвам всичко. Той просто ми даде да разбера, че съм мислил повече за себе си и по-малко за теб. — Протегна ръка с отворена длан и след кратко колебание тя сложи своята в нея. — Не мога да се възприема като грубиян. Извини ме.
— Благодаря. — Нежно изтегли ръката си. — Мисля, че ще е по-добре, ако се захвана с вечерята.
— Недей. Работата ти сега е да даваш указания на другите. Така отговорността за евентуалното опропастяване на пържолите ще се подели между няколко души. Какво да правя сега?
Той извика Пени и Клиф. Свита на дивана, Сабрина им даваше указания, а мислите й летяха далеч. Ежедневието навлизаше в отъпкано русло, но тя се чувстваше някак си изоставена. Краткото и вълнуващо приключение се бе провалило. Вече не беше просто гостенка. Тази къща бе истински дом и хората около нея бяха нейното семейство. Бе станала част от ежедневието им, от плановете и стремежите им за бъдещето.
Само тя не можеше да прави планове. Не можеше да промени къщата, нито навиците на семейството, защото те не й принадлежаха. Каквото и да започнеше, щеше да остане недовършено, а грешките, които неизбежно щеше да допусне, щяха да разкрият истината. Винаги щеше да обича децата, но трябваше да ги напусне. И Гарт…
Гарт. Най-голямата част от бъдещето. Онази част, от която трябваше да стои далеч.
— Вечерята — усмихна се той и й подаде ръка да се изправи от дивана.
В петък Хуанита отново дойде. Първо позвъни Долорес.
— Бъди мила с нея. Тя не обича да й заповядват.
— Долорес, нали трябва да й кажа какво искам от нея.
— Недей. Остави я да прави каквото тя си знае. Така ще свърши много повече работа. От време на време можеш да й даваш предложения. Колкото до обяда…
— Някой звъни. Ще ти се обадя по-късно.
Хуанита изчисти всички стаи, без да промълви и дума, и смени спалното бельо. Сабрина се зае да прибере летните дрехи за зимата и да извади есенно-зимните, за което Стефани бе споменала. По обяд прислужницата се появи във всекидневната.
— Какво ще ядем за обяд?
О, къде сте, госпожо Търкъл?
— Избери си от хладилника това, което ти харесва — отвърна Сабрина, докато сгъваше пуловерите с една ръка. Гипсът й пречеше и тя изпусна единия на пода. Хуанита веднага го вдигна.