— Седнете госпожо Андерсън. Пени ми каза за инцидента. Как е китката ви?
— Надявам се, че вече оздравява.
— Разбирам. Човек никога не знае какво става под гипса, но може да се надява. Искам да ви кажа, госпожо Андерсън, както ви споменах и миналата година, че имате чудесна дъщеря. Прекрасно дете и много добра ученичка, но е малко твърдоглава. Трябва да й обърнете внимание върху това.
— Твърдоглава? — повтори спокойно Сабрина, без да откъсва очи от очите на госпожа Кейси.
— Иска да прави всичко така, както тя го разбира. Всички млади хора са такива, разбира се, но Пени е твърде самоуверена. Трябва да й помогнем.
— В какъв смисъл? — попита с интерес Сабрина.
— Трябва да се научи на смирение и покорство. Без тези качества, госпожо Андерсън, децата стават неконтролируеми. Пени трябва да се научи да уважава по-висшестоящите, да си знае мястото в йерархията. Вие, разбира се, си давате сметка за това. Казвам го само защото Пени е толкова, ах, как да се изразя? Самоуверена! Аз насърчавам независимостта на личността, но само до известна степен, госпожо Андерсън. Не обичам размирниците.
— А какво става с кукления театър?
— Ето един добър пример. Куклената пиеса е драматизация за първите заселници в Дивия Запад, Мексиканската война, златната треска. Миналата пролет обещах на Пени, че тя ще направи костюмите. Още в първия ден на тази учебна година тя ми донесе цял албум със скици. Възхитително старание и енергия! Но когато предложих някои промени, тя започна да спори с мен. Проектът бил неин и не желаела да го променя! Ясно ви е, че не можех да позволя подобно поведение. В класната стая трябва да има една централна фигура, на която всички да се подчиняват, иначе настъпва хаос. Затова възложих костюмите на Барбара Гудман, която е…
— И не обсъдихте това с Пени?
— Разбирам ви. Това наистина беше грешка. Мислех да й кажа, но нещо непредвидено се появи, а след два дни вече бях забравила. Детето сигурно е било разстроено. Готова съм да поднеса извиненията си. Ще им бъде и един добър пример. Децата трябва да видят, че и възрастните грешат, но се извиняват. Искам обаче отново да подчертая, че ако Пени бе променила скиците както й казах, днес тя щеше да бъде автор на проекта.
— Госпожо Кейси.
За пръв път учителката погледна Сабрина.
— Госпожо Андерсън, това е дреболия, за която…
— Моля ви. Сега е мой ред да говоря — Тя изчака няколко безкрайни секунди. В очите й светеше решително пламъче. Трепереше от яд, но тонът й остана все така любезен: — Вие сте един диктатор, а диктаторите винаги имат ясни идеи за йерархията и мястото на всеки в нея. Ако в кукленото шоу участваха възрастни актьори, аз изобщо не бих поставила въпроса. Вие обаче го организирате с деца от шести клас, които още не знаят да се защитават, когато някой посяга на достойнството и независимостта им.
— Не можете да разговаряте така с мен, защото…
— Мога, защото благодарение на данъците, които плащам, вие имате заплата. В този смисъл вие сте мой служител и трябва да ме изслушвате. Като майка на Пени ще направя всичко, което е по силите ми, за да има тя високо мнение за себе си. Няма да позволя да бъде смазана и самочувствието й да стане жертва на комплексирани тирани като вас.
— Как смеете…
— Още не съм свършила. Предлагам ви избор. Мога веднага да преместя Пени в друго училище, като преди това обясня на директора какви са съображенията ми. Другият вариант е да оставя Пени във вашия клас, но само ако успеете да ме убедите, че отсега нататък ще съсредоточите енергията си да учите децата, а не да ги тероризирате.
Госпожа Кейси не отвърна. Един мускул на лицето й нервно подскачаше. Въпреки шева си Сабрина изпита нещо като жалост. Беше сигурна, че от госпожа Кейси има не едно и две оплаквания и настъпилото тягостно мълчание я убеждаваше, че предположението й е вярно. Главата на учителката леко потрепваше.
— Защо не поговорим за това на чаша кафе? Има ли в училището бюфет?
— Знаете, че има — вдигна погледа си госпожа Кейси. — Във фоайето. Нали миналата Коледа вие и други майки направихте кулинарната изложба там?
— Не съм забравила. Имах предвид някое по-уединено място.
— Никой няма да ни безпокои. — Учителката пое дълбоко дъх и продължи: — Госпожо Андерсън, преподавател съм вече трийсет години. Моята професия е всичко, което съм постигнала и което имам в живота си. Училището е моето семейство. Нищо друго си нямам. Вие, разбира се, не можете да ме разберете, защото не знаете какво значи да си съвсем сам на този свят. Всеки човек има нужда от нещо, в което да вярва. Аз вярвам в реда и в авторитета на учителя. Но същевременно винаги съм искала да бъда добра учителка. Ако се окаже, че не съм, значи напразно съм живяла.