Гневът на Сабрина бе изчезнал и на негово място бе останало единствено съжалението. „А аз в какво вярвам? — питаше се тя. — В себе си. Госпожа Кейси никога не е вярвала в себе си.“ Тя стана:
— Чаша кафе? Мисля, че имаме какво да си кажем.
Във вторник следобед Пени връхлетя вкъщи с радостен възглас и затанцува из стаята, после се хвърли на шията на Сабрина. Учителката отново й възложила да проектира костюмите за куклената пиеса, а Барбара Гудман щяла да й бъде помощничка.
— Какво каза Барбара за това? — усмихната попита леля й.
— О, тя е много щастлива, защото няма представа какви костюми да нарисува. Защо седиш до телефона, мамо?
— Опитвам се да се обадя на една жена, но тя не си е вкъщи.
— Ела тогава да видиш моите скици.
Сабрина тръгна след нея по стълбите. Никой не вдигаше телефона в Лондон. Нито Стефани, нито даже госпожа Търкъл. „Ще се обадя по-късно, от спалнята“ — реши тя.
— Днес чух невероятен разказ за жена си — започна по време на вечерята Гарт и я погледна въпросително. — От Вивиан Гудман.
„Вивиан не подозира нищо. Няма причини за паника!“ — помисли си и на свой ред го погледна учудено.
— Вчера отишла в училище, за да разговаря с учителката на дъщеря си. Възложила на детето някакъв проект, с който малката не можела да се справи и изпадала в паника, защото се срамувала да си признае. Там обаче заварила друга майка, която разговаряла със същата учителка за същия проект. Било страшно интересно. Защо не ми каза, че си нарекла госпожа Кейси „диктатор и тиранин“?
— Моля? Впрочем да… Изрекох го спонтанно, защото тя наистина се държи като диктатор.
— Не се извинявай. Вивиан често ми е споменавала, че госпожа Кейси тероризира децата. Ти си невероятна жена. Гордея се с тебе.
Сабрина се изчерви от удоволствие. „Нима мнението му означава толкова много за мен?“ запита се тя.
— Не знаех, че Барбара е дете на Вивиан — отвърна тя, за да отклони разговора от посещението й в училище.
— Така ли? Нали се срещнахте миналата година на празника на училището?
— Възможно е. Не помня.
„Изморих се да се преструвам. Няма пред кого да се отпусна, да бъда това, което съм. Само пред Стефани. Къде е отишла и защо госпожа Търкъл я няма?“
Телефонът иззвъня. „Стефани! Най-после!“ Тя се втурна към кухнята.
— Стефани? — чу тя гласа на майка си. — Току-що се върнахме във Вашингтон. Как сте? Как мина китайското приключение? Не мога да се свържа със Сабрина в Лондон и разчитам на тебе да ми разкажеш подробности.
Сабрина набързо описа господин Сю, бронзовата лампа и останалите експонати, с които той се гордееше.
„Що за човек съм аз? Как мога така хладнокръвно да лъжа собствената си майка? Нима и тя не разбира, че не съм Стефани?“
— Изглеждаш ми някак си изморена, Стефани. Всичко наред ли е при вас?
„Не споменавай за китката, защото като нищо ще пристигне. Дали и тогава ще успееш да я заблудиш?“
— Добре съм мамо, но имам много работа. Така е винаги, когато човек се върне след дълго пътуване.
— Сигурна ли си? Как живеете… с Гарт?
— Всичко е наред, мамо. Защо мислиш, че не е съвсем така?
— Не преминавай в отбрана. Последното ти писмо ни разтревожи.
— Всичко е наред, мамо. Мразя домакинската работа, но къщата си обичам.
— Това е нещо ново! — засмя се Лора.
— Само така изглежда. — Облада я безразсъдна смелост и тя изля всичко, без да се страхува да се разкрие. — Мразя да пера, но обичам да подреждам градината. Наех си домашна помощница. Ще идва два пъти месечно. През останалото време съм решила да оставя къщата да се разпадне на съставните си части. Не ме интересува.
— Стефани, не мога да те позная!
— Сигурно. Та докъде бях стигнала? А, да. Харесвам хората в Евънстън, университетските кръгове. Харесвам уюта на тази избеляла, олющена къща, обичам семейството си. Много е шумно понякога, но шумът значи живот, нали? Поддържа формата ми и не ми позволява да се оставя на течението.
— Стефани, да не би двамата с Гарт да сте станали наркомани?
— Майко!
— Не мога да повярвам, че тъкмо ти ми говориш така. Защо ми изброяваш целия този списък от неща, които харесваш и които не харесваш?
— Защото с теб мога да си поговоря човешки. Мислех, че ще ти бъде приятно да разбереш колко съм щастлива. И че двамата с Гарт няма да се развеждаме.