— Скъпа, не ми е хрумвало, че…
— Нима? А какво друго те разтревожи в писмото ми?
— Може да е било тъкмо това. Не зная. В тези времена разводите станаха ежедневие. Погледни Сабрина. И досега не мога да разбера кога сгреши повече — като се омъжи за Дентън, или като се разведе с него. Не мисля, че е щастлива. А ти?
Сабрина мълчеше.
— Стефани? Чуваш ли ме? Питах дали ти поне си щастлива.
— Сигурно не съм. Поне не непрекъснато.
— Ето, виждаш ли защо съм разтревожена. Е, добре, мила, баща ти ме вика. За Деня на благодарността ще пристигнем в Евънстън както обикновено. Дали Сабрина би дошла за празника тази година?
— Съмнявам се.
— Ще я попитам.
Сабрина бавно се върна в кухнята.
„Това, което не ти казах, майко, е, че искам хората да ме приемат и обичат такава, каквато съм. Не заради светските ми обноски, не заради брака ми с виконт, не заради скъпия ми магазин, а заради това, което съм самата аз.“
„Хей, стегни се! — обади се едно тънко гласче. — Коя от двете ви може да се похвали, че е приета в обществото само заради това, което е? Сабрина Лонгуърт, или Стефани Андерсън?“
В сряда тя отново се опита да се свърже с Лондон.
— Лейди Лонгуърт не е вкъщи — отвърна госпожа Търкъл. — Ако желаете, ще й кажа да ви се обади.
— Ако обичате. От няколко дни се опитвам да се свържа с нея.
— Съжалявам, госпожо Андерсън. Аз бях при болната си сестра в Шотландия, а лейди Лонгуърт проектира една къща на площад „Итън“. Непременно ще й кажа, че сте звънели.
Депресията я сграбчи още преди да затвори телефона. Сякаш пред лицето й бяха затръшнали врата. Лейди Лонгуърт проектира. Собствената й икономка я нарича „госпожа Андерсън“. Бе загубила своето място в света и сега висеше в безтегловност. „Не мога да загубя нищо. И няма! Само фактът, че тази къща ми харесва, все още не значи, че искам да остана тук завинаги. Още утре ще говоря със Стефани. Трябва да разбера както става там, да си припомня своя истински живот.“
На следващата сутрин Пени вдигна температура. Сабрина ужасена слушаше раздиращата й кашлица. „Аз съм виновна за всичко — мислеше тя, докато набираше номера на детския лекар. — Изобщо не обръщах внимание дали отива добре облечена на училище.“
— Доведете детето в кабинета — отвърна сестрата и затвори.
— Вие обикновено не изпадате в паника, когато някое от децата настине — забеляза докторът и погледна гипсираната й ръка. — Изглежда, напоследък доста ви се събра.
— Не е ли по-добре да се заемете направо с Пени? — пресече словоохотливостта му тя.
— Разбира се. Пени, имаш бронхит. Два дни ще лежиш. В стаята трябва да има озонатор, а ето и сиропът, от който ще вземаш по една лъжичка три пъти на ден. В събота се обадете. Други въпроси?
— Извинете — оправда се Сабрина. — Наистина доста ми се събра. Довиждане до събота.
— Може и преди това, ако смятате, че се налага. Не се тревожете. След няколко дни Пени ще се оправи.
Вечерта двамата с Гарт отидоха на вечеря у семейство Талвия. Оставиха Пени в добро настроение, завита до брадичката. Клиф бе седнал на края на леглото и я хранеше с лъжичка.
— Купихме ти подарък — изчурулика Линда още щом ги посрещна на вратата.
— Моят рожден ден мина — напомни й Сабрина.
— Вярно, но двете с Долорес решихме, че имаш нужда от някаква приятна изненада. Заповядай.
Беше копринен халат на пъстри цветя, по-ярък от всичко, което Стефани имаше в гардероба си. Сабрина го гледаше с възхищение.
— Страхотен е! — извика тя, което накара Гарт да вдигне учудено вежди. — Толкова е разкошен, че ми се иска да ходя и на работа с него.
— Наистина ли? Долорес се страхуваше, че е твърде крещящ за твоя вкус.
— Не е крещящ, а красив. Имаш великолепен вкус!
— Откъде разбра, че аз съм го избирала? — засия Линда.
— Нали сама каза, че Долорес го намира твърде ярък?
На следващата вечер тя не свали халата си през цялото време. Температурата на Пени бе спаднала, а кашлицата й намаляваше.
— Прекрасен халат — забеляза Гарт. — Много ти отива. Как е главоболието ти?
— О, вече мина. И синините ми изглежда минават.
— В такъв случай утре мога да тръгна. Мислех да остана, но ако наистина се чувстваш добре, не бих искал да изпусна конференцията.
— Каква конференция?
— Мисля, че ти споменах. Започва на шести октомври в Бъркли, Калифорния. Нима съм пропуснал? Боже Господи!
— Не се разстройвай. Ще се оправя сама. Може и да си ми казал, но да съм забравила. Радвам се, че ще участваш.
— Разбира се. Цяла седмица ще разполагаш със себе си.
Сабрина го погледна стреснато. Откога Гарт можеше да чете и мислите й?