— В понеделник ще ходиш ли на работа? — продължи той.
— Разбира се. Защо питаш?
— Мисля, че е по-добре да не ходиш.
— Ще направя това, което трябва — отвърна почти ядосано тя. — Освен това имам среща с Вивиан. Впрочем какво става с нейната работа?
— Не съм ли ти разказвал моята теория на университетите? Като всички институции и университетът може да се оприличи на казан с джибри — тежки и мудни.
— Доколкото зная, при загряване ферментацията се ускорява — засмя се Сабрина. — Защо не ги подгрееш малко?
— Така и направихме. Запалихме едно огънче под креслото на заместник-ректора Лойд Строс. Мисля, че съм те запознавал с него.
— И смяташ, че ще се размърда?
— О, заприличал е на прилива и отлива. Преди една седмица откри, че половината от човечеството е от женски пол и отправи запитване към Уилям Уебстър защо нашето забележително учебно заведение е заприличало на мъжки клуб.
— Струва ми се, че не харесваш Уебстър и с удоволствие би го уволнил, ако можеше.
— Не знаех, че ми личи. Надявам се, че никой друг, освен теб не го е забелязал. Ще решат, че искам да заема мястото му.
— А не искаш ли?
— Не, за Бога! Не бих заменил лабораторията си с неговото бюро.
— „Фостър Лабораториз“ ти предлагаха още по-добра лаборатория.
— Чудех се кога ще го споменеш.
— Нямам желание да спорим. Питах само дали това, което те ти предлагат, ти харесва.
— Не зная — отвърна след кратка пауза той.
— А как би могъл да разбереш?
— Изглежда, трябва да ги посетя.
Сабрина кимна мълчаливо.
— Няма ли да кажеш нещо?
— Какво очакваш да кажа?
— Ако реша да отида, ще дойдеш ли с мен?
— Не, струва ми се. Трябва сам да вземеш решение.
— Ето нещо ново. Доскоро това беше една от любимите ти теми за разговор. Не млъкваше…
— Качвам се горе — прекъсна го тя и стана. — Трябва да се обадя на сестра си.
— Откога сестра ти будува в пет и половина сутринта?
— Вярно, бях забравила. Добре, значи ще й се обадя утре, а сега предпочитам да си легна.
— Нима не искаш да говорим за „Фостър“?
— Нямам желание. Спи ми се.
— Както желаеш. И аз се качвам след малко.
— Лека нощ.
Докато лежеше и мислеше за Гарт и думите на Стефани, че е престанал да мисли за семейството си и за нея, тя го чу да се качва по стълбите. Беше вече на вратата, когато Пеш започна да кашля и Сабрина скочи от леглото.
— Аз ще я видя — направи й знак с ръка той.
Гарт наля една лъжичка от сиропа и го подаде на дъщеря си. Пребледняла, Пени седеше в леглото си и го гледаше ужасена. Тя пое лъжичката и сбърчи носле.
— Татко, защо е толкова гаден този сироп?
— Колкото по-неприятен е един сироп против кашлица, толкова по-бързо лекува децата.
— Може ли да те попитам нещо?
— Кажи ми, пиленце. — Той сложи ръка на челото й. Нямаше температура.
— Попитах мама, дали може да вземам уроци по рисуване, и тя каза, че може, ако ти нямаш нищо против.
— Така ли? Добре, мисля, че можем да си го позволим. Кога искаш да започнеш?
— Веднага след Коледа. Само че ще ми трябват бои, въглен, платна, четки. Те са ужасно скъпи.
— Е, и за това ще помислим. Аз си мислех, че можеш да рисуваш на обикновено блокче за рисуване с моливи и пастели. Ако обаче искаш да имаш бои, с каквито е рисувал Микеланджело, може и да измислим нещо. Какво ще кажеш, ако ги получиш вместо коледен подарък?
— Татко! — Пени се хвърли на врата му и той я притисна до себе си.
— Сега е време да заспиваш. Ако искаш да нарисуваш шедьовър, трябва да си здрава, нали?
— Татко…
— Какво още?
— Защо мама е толкова различна напоследък?
— Различна ли? — Гарт седна на края на леглото.
— Сигурна съм, че разбираш… Прегръща ни повече и никога не ни се кара. Понякога сякаш не забелязва какво правим. Ту ти се усмихва, ту сякаш не иска да сядаш до нея… Понякога просто гледа през прозореца и мисли за нещо…
Той я погали по косата. Нямаше смисъл да се преструва. Децата виждаха всичко.
— Мисля, че иска да обмисли добре някои важни неща. На определена възраст, обикновено около трийсет, човек има нужда да обмисли живота си и да си изясни дали това, което е правил досега, е било най-правилно. Дали това е животът, за който е мечтал.
— И иска да си почине от всички?
— Точно така — учуден отвърна Гарт. — Какво те кара да мислиш за тези неща?
— Тя каза така, като я попитах.
— Какво друго каза мама?
— Че няма да се развеждате…
— Че няма какво?
— Да се развеждате. Но като че ли още мисли за това.
Той стоеше, без да помръдне и се взираше някъде далече:
„Глупак! Сляп ли си бил досега, та трябваше единайсетгодишната ти дъщеря да ти отвори очите? Как не се сети, че жена ти иска да се разведе? Откога? Откакто се върна от Китай? Или отпреди това?“