— Две хиляди! — обяви водещият. Стефани ликуваше. Той бе разбрал!
— Има ли други предложения? — попита присъстващите той. Безпристрастният му тон сякаш освободи лавина от наддавания. Цената растеше. В една кратка пауза той отново я погледна и тя леко докосна иглата на ревера си.
— Шест хиляди! — извика водещият и Стефани отново докосна иглата.
— Седем хиляди!
Сред присъстващите настъпи объркване. Включиха се още двама играчи.
— Осем хиляди — отбеляза човекът на подиума.
— Осем хиляди и петстотин.
Стефани се ядоса. Нима щеше да позволи да я победят още в първия й търг?
Водещият отново огледа залата. Когато стигна до нея, тя завъртя леко глава надясно, после отново го погледна.
— Девет хиляди — безпристрастно отбеляза той, но тя вече обръщаше глава наляво.
— Десет хиляди.
Той изчака няколко секунди. Ушите на Стефани шумяха. Беше ужасена от собствената си смелост.
— Продадено! — извика водещият. — На лейди Сабрина Лонгуърт за десет хиляди фунта.
Тълпата избухна в аплодисменти. Стефани не можеше да откъсне очи от водещия. Десет хиляди фунта! Заплатата, която получаваше за две години! Сабрина никога нямаше да й прости това безумие!
— Изключително, възхитително, лейди Лонгуърт! — обърна се към нея Макс. — Умело, дискретно и разумно! Не бих искал да играя срещу вас и на най-интересния търг.
— Трябваше да се сетя, че лейди Сабрина наддава за писалището. И друг път съм я виждал да наддава срещу себе си — обади се някой зад тях. — Така бързо разчиства пътя си от други съперници.
„Откъде съм могла да зная това? Защо го направих? Никога не съм имала представа как Сабрина наддава.“ — Тя потрепери.
— Ще обядвате ли с мен? — Макс се надигна от стола и двамата тръгнаха към изхода.
Стефани потърси с очи Никълъс и Александра, които се присъединиха към тях.
— Можем да обядваме заедно — предложи Никълъс. — Амелия ме изпрати с храна, достатъчна за цял Уилтшир.
Той извади кошница за пикник от багажника на колата си и четиримата седнаха на една от многобройните маси, подредени на моравата от организаторите, а Макс купи бира.
— Амелия много искаше да дойде — обясни Никълъс, докато четиримата опитваха пушената пуйка на жена му, — но трябваше да остане в магазина. Никога не съм предполагал, че от нея може да излезе толкова опитен и запален търговец на антики. Сабрина, скъпа, от доста време една идея ми се върти в главата. Какво ще кажеш да станем съдружници? Особено след като Амелия ме измести от галерията. О, не исках да се изразя така грубо, но тя наистина се справя чудесно и за мен няма много работа. Твърде стар съм, или може би твърде задоволен материално, за да започвам нов бизнес. Хрумна ми, че можем да си сътрудничим. Ти ще се занимаваш със своя вътрешен дизайн, а аз ще движа „Блекфорд и Амбасадор“.
„Никой не може да ми вземе «Амбасадор!» — помисли Стефани.
— Не — отсече високо тя.
Лицето му се сгърчи, сякаш бе получил плесница, когато очакваше похвала. Александра също изглеждаше учудена. Сърцето на Стефани се сви от страх. Сабрина би постъпила много по-учтиво, щеше да откаже, но изискано, дружелюбно и леко, без да нанася обиди.
Макс леко я прихвана за лакътя.
— Необходимо е да изясните нещата в подробности, Никълъс — каза той. — Сабрина…
— Бях груба — прекъсна го Стефани. Нима Макс трябваше да я измъква от собствените й гафове? — Извинявай, Никълъс. Мислех за нещо съвсем различно и ти отговорих прибързано. Дай ми няколко дни да обмисля предложението ти. Ще поговорим за това по-късно, ако все още имаш желание да разговаряш с мен.
— Желание? Скъпа Сабрина, знаеш, че те боготворя. Помисли колкото искаш. Аз ще изчакам, докато вземеш окончателно решение. Няма да предлагам тази оферта на друг, докато ти не решиш. Ще влизаме ли? Втората част ще започне скоро.
— Аз все още нямам желание да влизам — отвърна Александра. — Сабрина, искаш ли да се поразходим, докато господата ни намерят места?
«Бог да те благослови» — помисли Стефани и се усмихна.
Двете си проправяха път през елегантната тълпа от играчи, разположили се по просторната морава. Докато наблюдаваше спокойните, приветливи лица, елегантните спортни костюми, на Стефани й се стори, че се движи в оживяла картина на английски художник от миналия век. Защо Сабрина искаше да напусне, макар и за кратко, този елегантен, прекрасен свят, в който нямаше нито страх, нито нещастия, нито стрес и бедност.
— Добре ли си, скъпа? — попита неочаквано другата жена.