— Изглежда, съм малко нервна — не отрече тя.
— Може би закъсняла реакция на продължителното пътуване. Защо не направиш още една екскурзия, за да се възстановиш от китайското пътешествие?
— О, не сега — засмя се Стефани.
— Къде е бразилският ти обожател?
— В Бразилия, предполагам.
— А Макс?
— Какво за Макс?
— Какво мислиш за новото му лице?
Макс. Стефани усещаше силното му присъствие дори когато не беше до него.
— Отдавна ли го познаваш? — попита уж разсеяно тя.
— Мила, слез на земята! Нали не искаш да кажеш, че не помниш онова славно пътешествие с неговата яхта? Поне заради това, че тогава двете с теб се запознахме?
— Знаеш ли, за миг бях забравила за него.
— Нямам нищо против да го помниш, разбира се. Макс има много врагове и може би ги заслужава. Това не ме интересува. Двамата с него се забавлявахме чудесно, бяхме добри един към друг и си останахме приятели. Както и да е, това беше много отдавна, ние всички се променихме и затова нямам нищо против да си спомняме за онова време.
Неусетно бяха стигнали до малкото тухлено ателие на бившия собственик.
— Лейди Лонгуърт! — извика някой зад тях и Стефани се обърна. Безукорно облечен мъж с прошарена коса и торбички под очите. Той се поклони и целуна ръката й. — Надявах се, че ще ви срещна тук. Чух, че сте били в Китай. Предполагам, че сте пазарували за галерията?
Тя не отговори в очакване непознатият да изрече нещо, от което да се досети кой може да бъде. Той погледна бегло Александра.
— Отчасти — отговори сухо Стефани. Чувстваше се неловко, защото не знаеше как да го представи на спътницата си.
— Сигурно сте донесли интересни неща. Надявам се обаче, че дори в Китай не сте намерили порцелана, който аз мога да ви предложа. След няколко дни очаквам доставка, която сигурно ще ви направи дълбоко впечатление. Да ви ги донеса ли?
«Брокер!» — отдъхна с облекчение тя. Един брокер можеше да остане и непредставен на Александра.
— Разбира се, ще се радвам — отвърна тя и кимна за довиждане.
— Изглежда, всички брокери се обличат като френски графове — отбеляза Александра.
— Само в Англия. Когато са във Франция се обличат като английски лордове.
— А в Германия?
— Като италиански херцози.
— Искаш да кажеш, че всички са фалшиви? — засмя се Александра.
— Вероятно — отвърна безгрижно Стефани. Чувстваше се силна и смела. Можеше да постигне всичко, което поиска. — Смяташ ли, че Макс наистина се е променил?
— Улегнал. Станал е по-уравновесен, по-мек, като зрял плод. Имам съмнения обаче, че това са промени във външната му обвивка, а отвътре е останал същият костелив орех. Впрочем нашите кавалери ни махат. За какво ще наддава Макс?
— Дървените статуетки.
— Вероятно иска да ги купи за новата си къща. Наблюдавай го, когато наддаването започне. Гледа така, сякаш иска с поглед да убие съперника си.
Водещият обяви наддаването за статуетките още преди посетителите да са заели местата си. Стефани наблюдаваше Макс, чиито очи потъмняваха с всяка нова сума. За него търгът бе състезание на воли и характери. Двамата му опоненти го изпревариха и накрая той с един жест ги повали на земята, като предложи сума, която никой не бе очаквал. Ако я бе помолил да наддава вместо него, щеше да му спести поне няколко хиляди фунта, помисли Стефани.
— Значи смяташ, че ти би ги спечелила на много по-добра цена — обърна се към нея той, след като статуетките вече бяха негови.
— Толкова ли съм прозрачна? — изненада се тя.
— Ти никога не си прозрачна, Сабрина, но и двамата знаем, че ако ти беше наддавала вместо мен, щеше да го направиш по-добре. Следващия път ще те помоля за тази услуга.
Той с удоволствие проследи как Стефани купи салонната масичка за по-малко, отколкото и тя самата бе предполагала. Когато предложиха за продан шкафа, тя разбра, че това е, което най-много иска да притежава. Семейство Радисън бяха обидили Сабрина по някакъв начин и Стефани не искаше да се предаде без бой. Наддаването започна от две хиляди фунта. Когато стигна две хиляди и петстотин, Стефани улови погледа на водещия и повтори жестовете, с които сутринта бе съобщавала своята цена.
— Продадено! — извика той. — На лейди Сабрина Лонгуърт. Публиката и този път я аплодира.
— Майсторски! — измърмори Макс.
«Победих ги! — помисли тя. — Ще се обадя на Сабрина още тази вечер. Представям си как ще реагира.»
Но как би могла да й каже, че се е забавлявала за нейна сметка и с нейните пари? Та нали сестра й стоеше като пленник в Евънстън, за да спаси брака й? Радостта й изведнъж изчезна.
— Моите поздравления, Сабрина — повтори Макс. — Какво ще кажеш да ми преподаваш частни уроци?