Стефани се усмихна. Искаше й се да му разкаже за измамната игра, която двете със сестра си са измислили. Макс би се забавлявал. Около него имаше атмосфера на опасност й приключения. Той беше човек, способен да поема рискове и оценяваше смелостта на другите, когато рискуваха. Тъкмо тази черта тя не би одобрила при обикновени обстоятелства, но сега тя й харесваше, защото самата тя рискуваше твърде смело. И откриваше, че се справя блестящо.
— Купих си нова къща подхвърли той. — На площад «Итън». Осемнайсети век. Някога е била разкошна, но предишните поколения собственици не са я поддържали добре. — Той отвори каталога и на последната страница започна да скицира стаите. — През последните три месеца половин дузина декоратори я гледаха и се опитваха да дават идеи. Единият издълба някакви смешни жлебове в корнизите, другият повреди един от полилеите, третият ми предложи да замени дъбовите парапети с ковано желязо. Останалите бяха същите магарета. Моля те да спасиш и мен, и къщата от тези идиоти.
Стефани погледна скиците. Да проектира дом! Откакто бе видяла къщата на Александра, завиждаше на Сабрина и мечтаеше да има нейния шанс. И той бе дошъл.
— Къщата е претрупана с мебели и всякакви произведения на изкуството. Твърде много килими, гоблени, завеси, лампи — продължи Макс. — Донесъл съм всичко от нюйоркския си апартамент и от старата си лондонска къща. Имам нужда от съвет какво да запазя и как да го подредя, какво да раздам и какво мога да продам.
— Съжалявам — отвърна тя, — не мога.
— Разбира се, че можеш. Освен това аз плащам добре.
— Не е до парите. — Стефани мислеше, че отказва, защото иска да го държи на разстояние от себе си, но изведнъж си даде сметка, че всъщност се страхува от провал. От години си повтаряше, че може да постигне успеха на сестра си, да води нейния начин на живот, ако й се предостави възможност. Сега Макс й даваше тази възможност. Обзе я страх. Не бе ли по-добре да си остана с илюзията?
— Но това е абсурд. Виждал съм къщите на Александра и на Оливия Чейсън. Ти си единственият дизайнер, когото искам.
— Но аз съм седмият, към когото се обръщаш.
— О, ти се обиди. Забрави за останалите. Те ми бяха препоръчани от некомпетентни приятели.
— Причината е друга — засмя се тя.
— Каква е, по дяволите?
— Време. Имам само четири седмици.
— И какво ще стане след това? Ще се стопиш, изпариш или отлетиш нанякъде? Ако ти предстоят други поръчки, направи каквото можеш за тези четири седмици. Ще имаш пълна свобода и пари на разположение.
— Добре — не издържа на изкушението Стефани и отново започна да разглежда скиците. «Няма да се проваля, ще успея! Мога да се справя не по-лошо от Сабрина. Единственото, което досега съм нямала, са нейните възможности за изява.»
— Кога ще започнеш? — попита той на излизане от палатката.
— Вече започнах — отвърна Стефани.
На следващата сутрин тя намери купчина чекове, които трябваше да подпише. Бяха плащания, които Сабрина бе одобрила, преди да тръгне за Китай. Възможността да харчи толкова пари предизвика у нея нов прилив на самоувереност и смелост. Е, да, тези пари не бяха нейни, а на сестра й, но все пак чековете носеха нейния подпис.
Докато подписваше последния чек, телефонът иззвъня.
— Сеньор Молина, милейди — обади се Брайън.
Сестра й й беше казала, че Антонио ще бъде в Бразилия до средата на октомври. Намръщи се. Трябваше да измисли как да отложи всякакви срещи с него, докато Сабрина се върне в Лондон.
— Да измисля ли някакво извинение? — притече й се на помощ Брайън.
— Не е нужно. — Тя вдигна слушалката. — Все пак, благодаря ти.
— Моя Сабрина! — чу тя възторжен глас. — Свърших работата си в Сао Пауло и бързам да се върна при теб. Нали ще простиш нетърпението ми? Още днес ще вечеряме заедно.
— Не — отвърна припряно тя.
— Защо? Заета ли си?
Стефани замълча. Нима не беше абсурдно винаги да отговаря с «не», сякаш беше тук само за няколко дни. Нали трябваше да живее в Лондон още цял месец? Значи тук беше нейният дом и тя трябваше да се справи с всички предизвикателства, и то по най-добрия начин.
— Всъщност не съм.
— Тогава ще мина да те взема в осем часа.
Вечерта той пое по Фулъм Роуд и не след дълго зави към гробището «Бромптън». Докато разказваше нещо забавно, Антонио внимателно следеше нейното озадачено изражение.
— Малка изненада — засмя се той, докато маневрираше по тесните, старинни улички и накрая паркира пред някакъв невзрачен вход. От разказите на Сабрина за него бе очаквала да срещне труден, мнителен и взискателен мъж, който да я заведе на изискана вечеря в луксозно заведение. Оказа се, че ще прекара вечерта с приятен събеседник в крайпътен приземен ресторант.