Отвътре обаче «Ла Кроазет» беше наистина приятна изненада, а Антонио — очарователен домакин. Очите му заблестяха, когато видя сапфирената огърлица на шията й. С нотки на щастлив притежател той я представи на собственика. Мосю Мартен се бе осмелил да отвори ресторант в един от най-непредставителните квартали на Лондон и за няколко месеца го бе превърнал в най-търсеното място за срещи на висшата и средната класа. Двамата забравиха за Стефани и се впуснаха в подробно обсъждане на някакво рибно блюдо.
Тя ги слушаше замечтано. Никой от двамата не проявяваше интерес към нейните предпочитания, но това не я интересуваше.
По време на вечерята Антонио се впусна в описание на Рио де Жанейро и Сао Пауло, приеми и заседания, на които бе обсъждал проектите си за болници, училища и цели села, чийто строеж бе започнал. Искаше да я впечатли и успяваше. Той би впечатлил и Сабрина, мислеше Стефани. Както и да се е държал в миналото, ако е бил такъв, тя би могла да се омъжи за него.
— Не мога да се омъжа за него — бе казала сестра й при последния им разговор в понеделник. — Не мога да бъда жената, от която Антонио има нужда. Но ще му го кажа сама, като се върна. Кажи му, че имаш нужда от още малко време. Толкова дълго е чакал, ще почака още малко.
— Защо не му пишеш? — бе попитала Стефани. — Не съм достатъчно умна, за да измислям поводи за отлагане на сериозния разговор.
— Бих могла… Защо не? Ще изпратя писмото на теб, а ти ще го изпратиш в Лондон. Още днес ще го напиша. Ако ти се обади, преди да си го получила, кажи му, че имаш нужда от още три-четири дни, за да решиш. Мисля, че той ще се съгласи.
Но Антонио изглеждаше доволен и от възможността просто да я гледа и да разговаря с нея за незначителни неща.
В сумрака на колата тя въздъхна и отпусна глава на облегалката.
— Какво става с твоя магазин? — попита той и потегли към центъра на града.
— Всичко е наред — отвърна с безразличие Стефани.
— А твоите приятели от вестника?
— Какво имаш предвид? — Въпросът му я изведе от замечтаното настроение и тя застана нащрек.
— Още ли не са публикували онази статия?
— Не. Отложиха я с два месеца.
— Прекрасно. Докато Оливия Чейсън открие, че нейният майсенски щъркел е фалшив, аз може би ще успея да ти помогна — засмя се той.
— Не — бързо отвърна тя. Трябваше да запомни добре тази нова информация и добре да я обмисли. После реши да смекчи отговора си заради прекрасната вечер, която й бе подарил. — Засега не е нужно. Може би след няколко седмици.
— Когато се почувстваш готова, моя Сабрина. Но не отлагай твърде дълго. Единственото, което ме интересува, е твоето благополучие.
— Благодаря — искрено отвърна тя. Как можеше Сабрина да изпусне такъв мъж?
Колата минаваше по съвсем непознати улици. Явно Антонио я отвеждаше вкъщи по друг маршрут, но нямаше как да попита, без да събуди подозренията му. Тъкмо обмисляше как да му каже да не я търси няколко дни, щом стигнат до площад «Кадоган», когато колата зави по някаква алея и спря пред висока жилищна сграда. Униформен портиер отвори вратата на шофьора.
— Закарай колата в гаража. — Антонио му подаде ключа и се обърна към нея.
— Да, сър — отвърна чинно портиерът.
Стефани не можеше да помръдне. Той я водеше в апартамента си. В леглото си. Как не се досети? Разбира се, не бе помислила за това, защото не беше Сабрина, не беше негова любовница. Стефани Андерсън никога не спала с друг мъж, освен със съпруга си.
— Сабрина? — нетърпеливо я подкани Антонио.
— Мислех, че ще ме изпратиш до дома. — Чувстваше се като глупачка. Портиерът все още стоеше и чакаше с протегната ръка да й помогне да слезе.
Антонио мина пред портиера и я сграбчи за ръката, сякаш бе готов насила да я свали от колата.
— Ти видя много добре накъде тръгнах и не ме спря — вбесен отвърна той. Защо е нужно да играеш подобни игри?
— Не е игра. — Стефани трепереше от гняв заради своята глупост. — Не съм длъжна да следя пътя, по който минаваш. Не допусках, че ще ме отведеш у дома си, без дори да ме попиташ искам ли! — Замълча, смутена от интереса, с който портиерът наблюдаваше сцената. — Защо не се разходим отсреща в парка?
— Карамба! Остави колата на алеята! — извика през рамо Антонио, докато я водеше през улицата, като все така стискаше здраво ръката й над лакътя.
Още щом влязоха в парка, тя освободи ръката си.
— Никога вече не прави така. Не това очаквам от жената, която ще стане моя съпруга. Ние имаме уговорка…
— Единствената ни уговорка е да не се виждаме един месец, за да мога добре да обмисля всичко. Ти се върна по-рано и аз само се съгласих да изляза с тебе. Нищо повече!