— Но ти носиш моите бижута, ти се усмихваше, беше сърдечна, деликатна, сладка! Беше доволна от вечерята, от това, че си с мене. Не ми ли каза преди малко, че искаш да те извадя от ужасната каша, в която си се забъркала заради твоето магазинче?
— Магазинче? — Стефани спря и се обърна към него. — Каква каша? Ти се държиш ужасно грубо! — Тя слушаше с интерес собствения си глас. Ами ако Сабрина реши, че няма да скъса с Антонио, и не напише писмото? Ако даже реши да се омъжи за него? Уви, не можеше да потисне обзелия я гняв. Стефани и Сабрина бяха обидени и възмутени. Сестра й нямаше да се омъжи за него, а тя щеше да му обясни защо. — Ти се държиш с мен като с дете. Няма да ти позволя това. Винаги постъпвам така, както намеря за добре. Никой не може да ми налага своите разбирания и мнения.
— Моя Сабрина! Не ти натрапвам нищо. Искам единствено да се грижа за теб…
— По свой начин. Когато и както решиш ти.
— Защо не? Глупаво момиче, нима можеш да се оправяш сама в този свят? Нямаше да имаш проблеми в твоето… в онзи твой магазин, ако аз управлявах бизнеса ти. Сега те грози опасност. Можеш да загубиш всичко. Аз ти предлагам сигурност, положение, богатство. А ти ми изтъкваш глупавите си идеи за независимост.
— Антонио, моля те, отведи ме у дома.
— Какво означава това?
— Че тези глупави идеи за независимост означават за мен твърде много. Няма да се откажа от тях.
— Няма ли да се омъжиш за мен?
— Не.
— Ще станеш моя съпруга! Не бих чакал толкова месеци, ако не бях сигурен в това.
— Ще ме изпратиш ли, или да взема такси?
— Ще ти се обадя утре.
— Няма да бъда вкъщи.
— Ще бъдеш! При това спокойна и разумна.
«Слава Богу, че госпожа Търкъл ще бъде у дома и ще отговаря на телефона — мислеше Стефани, докато колата завиваше към площад „Кадоган“. — Този уикенд няма да бъда в Лондон, а до другата седмица писмото на Сабрина ще пристигне и ще сложи край на тази история веднъж завинаги.»
Въпреки това някакво чувство за вина я накара да позвъни на сестра си още същата вечер. Връзката беше лоша и двете не успяха да си кажат почти нищо. «Не се безпокой за Антонио» — бе отвърнала Сабрина.
В неделя сутринта тя тръгна за лятната къща на Оливия Чейсън объркана и смутена.
Домакинята, която виждаше за пръв път, й подейства като противоотрова със своята проницателност и жив, макар и на моменти хаплив език.
— Без Антонио? — повдигна вежди тя.
— Засега без него — отвърна Стефани.
— Знаех си, че тази история един ден ще свърши. Този мъж е прекалено властен. Наблюдавала съм и други като него, които сами са се издигнали от нищото. Всички те имат желание да прекроят хората около себе си по свой собствен модел. Мъжете, родени в богати семейства, рядко страдат от този синдром.
— Така ли? — засмя се Стефани.
— Разбира се. Израсналите сред разкош са толкова отегчени, че само грандиозни проекти, например спасяването на света от разни бедствия, може да ги задоволи. Погледни клана Рокфелер, скъпа. О, Боже, трябва да посрещна семейство Радисън. Защо ли ги каня, след като не мога да понасям Роуз?
— Може би защото една бодлива роза прави останалите цветя във вазата ви по-привлекателни?
Оливия се засмя. Гостите извърнаха глави и като по команда се усмихнаха на Стефани.
— Ти си истинска скъпоценност, Сабрина. Без теб животът ни би бил скучен. Искам по време на обяда да седнеш от дясната ми страна.
— Разбира се! — отвърна тя и по погледа й разбра, че поканата й е нещо рядко и изключително. — Ще бъде чест за мен — добави.
Лятната къща на рода Чейсън в графство Кент имаше големи квадратни стаи и високи прозорци, които гледаха към градините и малкото езеро. Салонът, в който лорд и лейди Чейсън посрещаха гости преди вечерята, бе известен със своите стенописи и полилеи. Една година преди това Сабрина бе обзавела салона по свой проект. Бе боядисала столовете в кремав цвят, а меката мебел бе претапицирана в млечно зелено кадифе. Паркетът бе лакиран в тъмен, дъбов оттенък и отразяваше светлината на полилеите толкова силно, че гостите сякаш плуваха в пространството между пода и тавана. Дълъг, блестящ скрин съхраняваше порцелановата колекция на домакините. На отделна висока поставка пред огледало с подходяща форма бе сложен прекрасен щъркел от бял майсенски порцелан.
Стефани тръгна към него, като от време на време спираше да размени поздрави с гостите. Чувстваше се спокойна, сякаш вече бе станала част от обществото, което я заобикаляше. Бе получила и писмо от сестра си. «Всичко е наред — пишеше Сабрина. — Аз съм толкова ожулена и натъртена, че едва се движа, и единственото, което мога да правя в леглото, е да спя по цели дни.»