— Ужасно съжалявам — обърна се към домакинята Стефани. — Не разбрах как се случи. Станала съм непохватна.
— Ти беше в отбрана, скъпа моя. Ако не беше отстъпила назад, Роуз щеше да те погълне цялата.
— Та ние само разговаряхме — процеди през устни госпожа Радисън. — Ако обаче аз трябва да нося отговорност за превъзбудата на лейди Лонгуърт, изпратете ми сметката за… каквото беше там. Някаква птица, струва ми се.
— Оливия — спокойно каза Стефани, — аз ще заменя щъркела с друг подобен, също майсенски.
— Няма да ти позволя, скъпа моя. Ние плащаме такива застраховки, че можем спокойно да откупим Британските острови, ако някой рече да ги загуби. Непременно ми намери друг, ако можеш, а аз ще покрия разходите. Как е глезенът ти? Да извикам ли доктор?
— Благодаря ти. Не е нужно.
— Оливия, Роуз не се чувства добре — подхвърли безгрижно Питър Радисън. — Нали знаеш нейните чести мигрени? Ще я отведа вкъщи. Надявам се да ни простиш. Ако видя, че може да се оправи без мен, ще се върна сам.
— Както обичаш — отвърна с безразличие лейди Чейсън — ще ви изпратя. Сабрина, седни на дивана и си почини.
Стефани седеше на дивана и разсеяно слушаше разговорите на околните. Прислужниците напуснаха залата с остатъците от майсенския щъркел. «Станала съм професионален измамник» — помисли тя.
В живота на сестра й нямаше никакъв режим. «Амбасадор» бе центърът на нейния бизнес и светски живот, но самата Сабрина малко се задържаше там. Брайън се грижеше за всичко и оставяше лейди Лонгуърт да разделя времето си между търгове, благотворителни събития, оглед на къщи на клиенти, неделни пътешествия с яхти, или ако желае, да работи в галерията. Стефани не можеше да забрави навика да поглежда часовника си по няколко пъти на ден. Бе свикнала постоянно да бърза — да се върне вкъщи навреме, да приготви вечерята навреме, да пазарува, преди магазинът да е затворил. В началото й беше трудно да живее без график. Единствената дата на календара, за която трябваше да мисли, бе втората рентгенова снимка на Сабрина, насрочена за след три седмици.
В понеделник, на първи октомври, започна да прави планове за проекта на Макс още щом отвори очи. Трябваше да се срещне с шефа на строителната фирма, която бе наета за ремонта. Следобед трябваше да отиде с Макс до склада и да види мебелите. Ако всичко вървеше по график, до две седмици можеше да започне обзавеждането на горните етажи.
Двамата със строителния техник обиколиха къщата и нанесоха някои подробности върху скиците, които тя бе изготвила. Всеки ден й носеше по една осъществена идея. Вече бе успяла да възстанови равновесието между площта на стените и прозорците, така че цялата къща се изпълни със светлина. Усещаше, че никога през живота си не е била по-щастлива.
— Пълно щастие — прочете мислите й Макс, докато пътуваха към склада. — Винаги ли си толкова щастлива, когато започваш нов проект, или този е по-специален?
— Винаги.
— Разочарован съм.
— Но не и учуден, предполагам — засмя се тя. Присъствието му й доставяше удоволствие. Сред познатите на Сабрина Макс се отличаваше с дискретност и чар. Бе потаен и същевременно вдъхваше доверие и сигурност. «Между нас не може да има нищо лично» — мислеше Стефани.
Вървяха по пътеката между огромни клетки, препълнени с мебели и аксесоари от различни епохи и стилове.
— Да не си обрал някой музей? — попита безгрижно тя, за да прикрие възхищението си.
— Десетина. — Той вдигна поглед от списъка, който държеше в ръка. — Виждаш ли нещо, което би искала да използваш?
— Не се шегувай, Макс. Те са възхитителни. Имаш повече, отколкото бихме могли да използваме за обзавеждането дори на къща, голяма като твоята.
— Това е добре. А сега, моля те да ме извиниш, Сабрина. Трябва да тръгвам. Ще те оставя да избереш каквото ти трябва. Шофьорът ми ще те вземе след половин час. Ще те чака колкото е необходимо, така че ще можеш спокойно да разгледаш всичко.
— Аз ще остана тук поне още няколко часа. Защо е нужно шофьорът ти да ме чака?
— Плащам му, за да стои отвън и да чака. Ще вечеряш ли с мен в четвъртък?
— Да.
— До четвъртък тогава. — Леко целуна върха на пръстите й и се отдалечи.
Огромната колекция на Макс развихри въображението й. Представяше си как ще изглежда всяка стая от неговия просторен дом. «Трябва да го видя завършен. Не бих могла да си тръгна нито ден преди това!» — мислеше тя, докато нанасяше записки по скиците.