Учудваха я безбройните познанства на Макс. С един телефонен разговор той уреждаше доставки на теракота, фаянс, паркет, тапети от всички краища на Великобритания и чужбина.
— Има ли на света човек, когото не познаваш? — попита го тя един следобед.
— Не познавам теб. Все още.
В петък се отби в «Амбасадор», за да прегледа пощата и да размисли върху вечерята с Макс от предишната вечер. Беше обикновена вечеря между приятели. «Изглежда, без да усетя, съм възстановила познанията си по фехтовка» — реши с усмивка тя, но камбанката на входа я откъсна от спомена за прекараната вечер. Стефани надникна през прозореца. В галерията бе влязъл елегантният мъж, когото бе срещнала на търга в Чилтън. Само че сега не изглеждаше толкова елегантен.
— Милейди! — Той протегна ръка. Строгият поглед, с който непознатият сякаш я изучаваше, я смути. — Донесъл съм ви нещо много специално.
С драматичен жест отвори куфарчето си и извади оттам доста голям пакет. После внимателно свали хартията и го сложи на бюрото й. Порцелановата композиция представляваше облегната Венера, наблюдаваща малък Купидон с прибрани криле, свел поглед към колчан стрели. Розовият опален оттенък на порцелана й беше познат. «Краят на седемнайсети век. „Роз Помпадур“. Дали не беше работа на Север? Безбожно скъп» — пресмяташе наум тя.
Непознатият не сваляше поглед от лицето й.
— Много добре — отвърна с безразличие Стефани и зарея поглед към улицата.
— Милейди! — с укор поде непознатият. — Та това нещо изумително! Продадено е без никакъв шум в Германия миналата седмица. Едни приятели ме предупредиха, че продажбата му е вероятна и още щом го видях, веднага си помислих за вас.
«Не го купувай!» Стефани наведе глава встрани. Какво й подсказа тази мисъл? Брокерът намести очилата си — дребен жест, издаващ нервността му.
— Не сме обсъждали цената, милейди, но вие си давате сметка за стойността му. — Тя бавно премести поглед от прозореца към лицето му и непознатият се закашля. — Може би е нужно да помислите. Ако желаете, ще го оставя, за да го разгледате и проучите. — Стефани продължаваше да го гледа, без да казва нищо, и господинът преглътна няколко пъти. — Разбрах, че сте преживели тъжен инцидент в дома на лейди Чейсън. Странно съвпадение. Счупили сте неволно антика, която самата вие сте й продали…
Изведнъж Стефани разбра кой беше непознатият. Рори Кар, разбира се! Беше дошъл да разбере нещо повече за щъркела, дали наистина е било инцидент!
— Господин Кар. — Замълча, за да види реакцията му. «Ти си продал на Сабрина фалшивият щъркел!»
— Милейди?
— В момента нямам нужда от порцелан. Съжалявам, не мога да купя това, което предлагате, въпреки огромната му стойност.
— Изненадан съм, милейди. От толкова години работим заедно!
— Вярно е — отсече тя. — Но донесох достатъчно порцелан от Китай и засега не възнамерявам да купувам още. А сега моля да ме извините…
— Може би след няколко дни ще промените решението си. Ще ви се обадя…
— Не можете да ми съобщите нищо, което аз вече не зная, господин Кар.
Това може би беше малко прибързано, мислеше тя, но не се сдържа. Този човек бе подвел Сабрина. Сега, когато проблемът с неговия фалшив щъркел бе решен, нямаше смисъл да си губи времето с него.
— Ще задържа тази прекрасна Венера още няколко дни и ще ви се обадя отново.
— Няма смисъл. Ако реша да купя нещо от вас, ще ви уведомя по телефона.
Още щом Кар напусна, тя се затвори в кабинета и позвъни на Сабрина. Никой не вдигна телефона в Евънстън. «Отишла е до хлебарницата. Или до химическото чистене. Или работи в градината. Впрочем дали вече ходи на работа? Не помня дали не спомена нещо за това миналата седмица. За какво говорихме тогава?» Затвори очи и започна да си представя последователно къщата, входната врата, всекидневната. Ето и новата лампа, която имаше намерение да поправи, преди да тръгне за Китай. Кухнята… новата поставка за съдове на мивката. Какво бе това до нея? О, домашният комбайн, който е получила за рождения си ден! Сабрина й каза за него… Горе в спалнята. Покривката на леглото, тапетите на ивици. Не, тапети на ивици имаше тук, на площад «Кадоган», син килими… В представите й двете спални се сливаха в една обща, неясна картина. «Нима забравям дома си в Евънстън? Само това не трябва да се случва! Не трябва да губя връзката с единственото реално нещо, което имам на този свят.»
— Къде е моят дом? — произнесе на глас тя.
— Милейди? — На вратата бе застанал Брайън. Стефани се сепна и прогони смущаващите я мисли.
— Брайън, току-що обясних на Рори Кар, че известно време няма да купуваме от него. Моля те отбележи си това. Имам съмнения относно неговата почтеност.