— В какъв смисъл, милейди?
— Възможно е да продава фалшификати. Докато не разберем истината, ще избягваме всякакви връзки с него.
Събра скиците и рисунките от бюрото и тръгна към дома на Макс.
Същата нощ по телефона се обади Габриела. Двамата с Брукс имали проблеми, разплакана обясни тя. В следващите дни й звънеше всяка вечер. Стефани слушаше с часове разкази за разменени обиди, скандали и страхове.
— Променил се е — хлипаше в слушалката французойката една седмица по-късно. — Студен й подозрителен. Следи ме… ако пиша писмо, той наднича зад рамото ми да види до кого е. Ако говоря по телефона, иска да знае с кого. В последните дни започна да ходи в офиса си и през нощта! И сега е там. Сигурна съм, защото преди малко позвъних и…
— Говорила ли си с него за това?
— Няма да ми каже. Той изобщо избягва да разговаря с мен. Връща се вкъщи много късно, когато вече съм си легнала. Не мога да го чакам по цели нощи. Не искам, защото дори и да го дочакам, той си ляга, без да ми каже и дума… Само с един поглед ме кара да се чувствам виновна, без да зная за какво. Предпочитам да спя, отколкото да преживявам това всяка вечер. А на сутринта, когато се събудя, вече е излязъл.
«Колко познато! — помисли Стефани. — Да живееш с някого, който сякаш не те забелязва.»
— Не зная какво да правя. — Габриела се разхълца като уплашено и объркано дете.
«Сякаш слушам Пени» — помисли Стефани. Обзе я огромно желание да защити и да помогне на нещастната жена.
— Искаш ли да дойда при тебе тази нощ? — Стефани погледна часовника. Минаваше полунощ. Току-що се беше върнала от третата за тази седмица вечеря с Макс.
— Недей. Ако Брукс случайно си дойде и те завари тук, ще разбере, че съм ти казала за нас. Благодаря ти, Сабрина. Не зная какво бих правила без тебе. Ще ти се обадя утре.
На следващия ден обаче, вместо да се обади по телефона, Габриела позвъни на входната врата.
— Той ми каза да напусна! Казва, че съм го шпионирала, че съм продала тайните на «Уестърмарк» за новата козметична серия на някаква конкурентна фирма. Не помня коя беше… — Тя се разплака още щом Стефани я прегърна.
Двете седнаха на дивана. Стефани я държеше в прегръдките си и чувстваше как сълзите на Габи мокрят гърдите й. Тя притисна бузата си о черните й къдрици.
— Не плачи, Пени, недей! — прошепна и в същия миг се вцепени. Слава Богу, Габриела не беше чула нищо.
— Не плачи, Габи, успокой се! — продължи тя. — Ще разберем какво всъщност се е случило. — Обзе я неистово желание да прегърне дъщеря си. Сълзи опариха очите, но ги преглътна. — Спомни си с кого си говорила за «Уестърмарк Козметикс». Все едно с кого. Споменавала ли си и една дума?
— Не съм. Кълна се. Аз не зная нищо за фирмата и производството й. Повярвай ми, дори и не мисля за тях, освен когато се гримирам. Стефани, аз дори не мога да посоча разликите между нейните продукти и тези на останалите фирми. «Уестърмарк», «Реатон», «Есте Лаудер» — всичките си приличат. О, моля те, не казвай на Брукс за това.
— Взела ли си някакви дрехи? — Стефани прикри усмивката си. Габриела поклати отрицателно глава. — Е, добре, значи трябва да отидем до Брукс и да ти вземем дрехите.
— Не мога! Не и преди той да ми се обади. Как мислиш, дали ще ми позвъни?
— Ако не се обади, аз ще му позвъня — решително заяви тя. В този момент телефонът иззвъня. Беше Александра.
— Поканиха ме на вечеря сред разкоша на някакъв изумителен, но за мен кой знае защо все още неизвестен ресторант в Сохо. Италиански! Налага се да го украся допълнително с присъствието си, защото им трябвала дама от висшето общество «да повлече крак», за да започнат да го посещават и себеподобните й.
— Не е най-изисканата покана, за която съм чувала. Често ли те молят за такива услуги?
— Скъпа, добре ли си?
— Разбира се. Защо?
— Или си болна, или… По дяволите, да не си с някого в леглото? Та ние с тебе открай време получаваме подобни покани! Защо сега си толкова възмутена?
— Ами… по-късно ще ти обясня.
— А-ха, значи все пак има нещо. Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Приех поканата, защото собственикът веднъж ми направи услуга.
— Как се казва ресторантът?
— «Ил Коучо Оро». Дали не означава «Златният коч»?
— Господи! — разсмя се Стефани. — «Златната карета», Александра. Твоят италиански има нужда от опресняване. В колко?
— Осем. Ще мина да те взема.
Стефани затвори, но преди да успее да се обърне към Габриела, телефонът отново иззвъня. Този път беше Сабрина.
— Нат казва, че ще ми свалят гипса на двайсет и втори октомври, Стефани. Исках да те предупредя.