— Само след седмица?
— Десет дни. Какво означава «само»?
— Исках да кажа толкова скоро. Ръката ти вече здрава ли е?
— Не мога да кажа, защото все още е в гипс. Почакай за минута. — Гласът на Сабрина се отдалечи. — Да, Клиф, и тримата отиваме на аерогарата. — Отново изрече в слушалката. — Кога ще бъдеш сама вкъщи?
— Не зная. Кого ще посрещате на аерогарата?
— Гарт. Беше една седмица в Бъркли. Стефани, трябва да тръгвам. Обади ми се веднага, щом можеш. Трябва да говорим. И не забравяй, двайсет и втори октомври.
Стефани повтори наум. Още десет дни! Гласът на сестра й звучеше толкова… неутрално. Нито радостен, нито тъжен. Как ли се чувства? Нямаше време да мисли за това. Габриела имаше нужда да говори с някого.
Двете разговаряха до пет следобед. Стефани беше възмутена от поведението на Брукс към приятелката й. Тя му позвъни, покани го на кафе същата вечер и затвори още преди той да успее да откаже.
— Нали нямаш нищо против да се запознаеш с него след малко? — попита тя Александра, докато двете опитваха телешкото с бадеми и стафиди. Зад масата им стояха строени група келнери, чиято задача бе да направят вечерята на двете дами незабравима.
— Скъпа, след потресаващата история, която ми разказа, просто нямам търпение да видя този фатален мъж! Какво ще използваме първо, ремъци от биволска кожа, или направо ще го бесим с краката нагоре?
— Първо трябва да му дадем последен шанс да се поправи. Заради Габи. След това ще решим как ще действаме по-нататък.
Двете се засмяха и многобройните огледала сякаш разпръснаха из залата ведрото настроение на двете красиви жени, облечени просто и елегантно и обслужвани като кралски особи. Когато Брукс пристигна в десет, нямаше нужда да се оглежда, за да ги открие. Двете грееха в средата на залата като диаманти.
— Забалионе и еспресо за трима — поръча Стефани и се обърна към него. Очите й бяха строги и безразлични. — Габи е при мен. Утре ще дойда да й взема нещата. Постарай се дотогава да бъдат опаковани.
— И аз не съм щастлив от този развой на нещата — кимна той.
— О, Боже! — вметна Александра. — Потресена съм от скръбния ти лик.
— Не съм правил нищо прибързано — продължи мъжът, без да обръща внимание на присмеха й. — Имам доказателства, че е продала информация на «Раймър Козметикс» за двеста и петдесет хиляди фунта.
— Каква нелепост! — автоматично отвърна Стефани. — Габи е неспособна да те предаде. Освен това тя няма нужда от пари.
— Тя е задлъжняла на всички — на шивачката, на обущаря, на козметичния салон, на фитнес центъра. Вече не си спомням всички, на които дължи пари. Преди един месец в Монте Карло подписа някакви чекове. До преди седмица нямах представа на кого плащаше с тях.
— Всички имаме дългове. Обзалагам се, че и ти самият дължиш пари — обади се Александра.
— Не!
— В такъв случай си свръхестествен.
— За какви доказателства говориш?
— Научих от човека, който е купил от нея информацията. «Раймър» пуснаха новата си серия преди две седмици. Изпревариха ни с цял месец! Използват нашите названия, цветовете и дизайнът на опаковките са същите като нашите. Напълно идентични! Откраднати от нас! Знаеш ли колко ще ни струва да започнем отначало, да създадем нова серия? Знаеш ли колко губим от това, че се появяваме един месец след тях със същите продукти?
— Не. Но ти приемаш, че този човек този е казал…
— Над един милион фунта! Четири пъти повече от това, което са й платили за «малката услуга»! Ако знаех, щях аз да й дам двеста и петдесет хиляди, за да мълчи. Щях да спестя още седемстотин и петдесет.
— Ти си невероятно копеле, Брукс — не се сдържа Александра.
— На твое място щях добре да огледам служителите си. Твоят услужлив информатор обвинява Габи, за да прикрие някой друг.
— За Бога, историята е далеч по-проста и прозрачна. Габи се държи гузно от месец. Подскача винаги, когато се приближа до нея, крие от мен писмата си, телефонните си разговори. И ти щеше да постъпиш като мен, ако току-що си загубила един милион и някой ти покаже виновника. Аз обичам Габи…
— О, по дяволите! — отвратена възкликна Александра. — Старомодната ми майка казваше, че в любовта първо се разкриваш изцяло пред някого, след това стреляш.
— Аз обичам Габи — продължи малко по-неуверено той, — но ние всички знаем, че тя е наивна като дете. Всяко дете би се изкушило.
— Но нали ти искаш това? — прекъсна го Стефани. — Нали искаш тя да се държи като момиченце?
— Никога не съм искал подобно нещо — стреснато отвърна Брукс, но и двамата знаеха какво имаше предвид тя. — Ако иска да ми харесва постоянно, трябва да ми казва за какво харчи пари.