— Може би идеята да иска разрешение от тебе, преди да си купи нещо, не я привлича особено.
— Не става дума за пари! Искам да знам какво прави през деня. Всъщност…
— Всъщност ти й нямаш доверие и това те прави толкова нервен, нали? — довърши Стефани.
— Казаха ми, че… — Той се поколеба. — Може би наистина трябва да поговоря с нея.
— Нима не е под достойнството ти да разговаряш с предател? Тя те е шпионирала, продала е тайните ти и те води към провал, нали? — попита Александра.
— Габи не е предател — студено отвърна той. — Може би е в опасност. Ако съм действал прибързано…
— «Действал съм прибързано», каза великият мъж — нападна го принцесата. — Толкова прибързано, че тя е уплашена до смърт и не може да си каже името. Ако благоволиш да поговориш с нея, ще я върнеш към живот! Защо първо не откриеш кой е истинският предател и след това да я потърсиш? Е, ще трябва да изминеш разстоянието до площад «Кадоган» на колене, но то ще ти е от полза. Засега я остави на спокойствие. Тя се чувства добре у Сабрина.
— Сабрина! — обади се някой зад тях. Антонио бе застанал до масата и гледаше усмихнат Стефани. — Как си?
— Защо не седнеш при нас? — покани го тя.
Той взе един стол от съседната маса и седна между нея и Александра.
— Нали не прекъсвам някакъв личен разговор? — попита, след като поръча коняк за всички.
Настъпи неловка пауза.
— Говорехме за изтичане — усмихна се Александра.
— Моля? — не разбра Антонио.
— За изтичане на информация. И как да се предпазим от това. Имате ли представа за този проблем?
— Не. Наел съм хора, които се занимават с него. Впрочем напоследък обсъждах с тях плана на града, който строя.
— Какво имате предвид?
— Това, което казах. Буквално.
— Започвате от пусто място и строите на него град? Къщи, магазини, и прочие?
— И болници, и училища, улици, всичко.
— А откъде ще вземете хората?
— Те са там, на парчето земя, но засега живеят в дупки. Искам да изградя за тях един нов живот.
— Винаги съм мислила, че градовете просто възникват от само себе си. — Очите на Александра заблестяха.
— Аз мога да накарам нещата да възникват от само себе си.
Стефани наблюдаваше как двамата разговарят все по-увлечено, как всеки изучава другия с нарастващ интерес. «Колко си приличат — мислеше тя. — И двамата са се издигнали от мизерията до разкоша благодарение на ума и решимостта си, използвайки всеки и всичко, което им попадне под ръка. И двамата търсят партньор, който да придаде смисъл и цвят на състоянието, което вече притежават.»
— Александра — поде Стефани, — тази вечер трябва да се прибера по-рано от обикновено. Очаквам разговор с Америка. Надявам се да ме извиниш.
— Ще дойда с тебе. — Брукс също стана. — Трябва да те питам…
Очите им се срещнаха и тя се усмихна. Харесваше го и съзнаваше, че биха могли да бъдат много добри приятели, ако той не беше оскърбил Габи. Дори и сега им беше потребен само един поглед, за да се уговорят да оставят Антонио и Александра сами.
Стефани разказа подробно на Габриела за срещата си с Брукс. Свита в един фотьойл с подпухнали от плач очи, приятелката й я слушаше с нарастваща надежда.
— Ще му се обадя още сега — извика със светнало лице. — Той никога няма да си признае, че е сгрешил. Бездруго грешката беше моя. Трябваше да го попитам какво иска от мен, да говоря с него.
— Габи, това не е истина. — Седна на облегалката на фотьойла. — Трябвало е да говориш с него, но не поемай вината върху себе си. Брукс чул някаква история и решил, че ти си виновна, без даже да поговори с тебе.
— Права си — въздъхна тя. — Ти по-добре разбираш от мен тези неща, Сабрина.
«Я виж ти! — каза си Стефани, след като приятелката й легна да спи. — Кой разбирал „тези неща“ и дава съвети как трябва да живееш с мъж!» В паметта й изплува обичайната картина на техните вечери. Гарт чете вестник на масата, докато тя приготвя нещо на печката, обърната с гръб към него. «Трябваше още преди много време да поговоря с него. И не трябваше да обръщам внимание на онази отвратителна анонимка. Ето, Брукс прави същата грешка. Чул някаква глупост и решил да отблъсне Габи от себе си. Грешката, че се отчуждихме с Гарт, е колкото негова, толкова и моя. Обща е и грешката, че от години се любехме все по-рядко. Аз исках по този начин да го накажа. Но за какво? Затова, че е Гарт Андерсън. Че има успешна кариера, име на учен, признание, успех, а аз имах само един провален бизнес с недвижими имоти. И семейство. Да, но семейството е колкото мое, толкова и негово. Той просто има всичко. Е, добре, нали вече си отмъстих? Погодих му страхотна шега. Напуснах го без той даже да разбере. Доказах си, че съм способна да си изградя свой живот. Но това не е вярно! Аз не искам живот без него и децата. Цялата работа е в това, че в момента съм прекалено заета да мисля за тях.» — Бизнесът на «Амбасадор» ставаше все по-интензивен. Стефани прие още два проекта за ноември и декември. «Няма да съм тук — помисли със съжаление. — Сабрина ще ги довърши вместо мен.» Заедно с Никълъс посети още един търг и той отново повдигна въпроса за съдружието.