— Мисля по въпроса и ще ти се обадя скоро — отвърна тя.
В петък трябваше да ръководи разполагането на мебелите в горните два етажа от къщата на Макс. Госпожа Търкъл й приготви обяд в една кошница, но едва към пет следобед, когато работниците си бяха отишли и тя оглеждаше стаите сама в огромната къща, усети колко е гладна. «Първата закуска в моята къща» — помисли и седна с кръстосани крака на пода, после отвори кошницата.
Вратата се отвори и на прага за нейна изненада се появи внушителната фигура на Макс.
— Освещаване на дома — усмихна се едва-едва той, — а аз не съм поканен!
— Как влезе? — попита стреснато тя.
— Със собствения си ключ. Да не съм недискретен? Забрави ли, че това е все пак моята къща?
— Така изглежда — засмя се Стефани. — Все пак няма да се увлека дотолкова, че да се нанеса тук.
— Този дом би станал още по-прекрасен, ако го направиш. Може ли да седна?
— Разбира се! — Очите й излъчваха радост от неочакваната среща и за да прикрие издайническата им светлина, тя започна да приготвя сандвич. — Твоето тържествено откриване! Съжалявам, че нямам вино.
— Един момент. — Той стана и след малко се появи с бутилка и тирбушон.
— Винаги ли носиш със себе си бутилка божоле?
— Само днес. Една къща не е обзаведена, ако в нея няма легло, маса и бутилка вино. Тази сутрин ти ми каза, че първите две ще бъдат доставени. Аз трябваше да се погрижа само за третото. А сега… имаме ли чаши?
— Само една. — Вдигна тост със своята. — Госпожа Търкъл не е предполагала, че ще трябват две.
— Значи ще пием от една чаша.
Докато се хранеха, Макс й разказваше за плановете си да открие галерия за гоблени от Източна Европа.
— Трябва да ги видиш! Огромни, релефни, ярки. Искам един за голямата стена в приемната, ако, разбира се, ти го одобриш.
— Защо трябва аз да одобрявам? Това е твоята къща.
— Мнението ти означава много за мен. Искаш ли да се разходим, да видим какво си постигнала досега?
— Разбира се! — Сложи приборите и храната в кошницата с бавни движения, сякаш искаше да задържи интимната атмосфера, която Макс бе създал за двамата. Присъствието му изпълваше пространството, което тя чувстваше и като, свое. Бяха в неговата къща, която мълчаливо ги обгръщаше и изолираше от света. Пое дълбоко дъх, за да потисне сърцебиенето.
Къщата беше част от нея и докато минаваха от стая в стая, тя сякаш забрави за Макс. Знаеше, че не успя да постигне лекия, изящен почерк на Сабрина, нейните остроумни комбинации на материи, светлини и сенки, неочакваните контрасти. «Но аз проектирах за Макс Стайвесънт, а той не е остроумен и с лек характер» — убеждаваше себе си тя. — Дайте ми една Александра и гледайте какво бих направила!“
Все пак стаите носеха безпогрешната елегантност и специфика на своя стопанин. Тъмните дървени повърхности, съчетани с отразени, дискретни светлини и фини тъкани, освежени тук-там с изненадващи ярки цветни петна, създаваха чувствена и същевременно интимна, почти тайнствена обстановка. Сякаш отразяваха Макс.
Застанала в средата на всяка стая, тя включваше светлините, за да прогони октомврийския сумрак и със сухи фрази, чието предназначение бе да прикрият гордостта и чувството за собственост, които я изпълваха, обясняваше предназначението на всеки детайл, оставащите за довършване работи и плановете й за първите два етажа.
— Няма да мога да довърша всичко. Имам само още няколко дни до понеделник, но по-голяма част от работата е свършена.
Макс не бе казал нищо, само кимаше от време на време. Двамата стояха във вестибюла на четвъртия етаж и сенките им, издължени от слабата светлина, пресичаха помещението по диагонал. Макс взе ръцете й в своите, обърна ги и целуна дланите й.
— Великолепно е! Няма да променя нищо.
Той усети с устни тръпките, които я разтърсваха при всяко докосване. Стефани склони глава на гърдите му и като я прегръщаше с една ръка, Макс я поведе към спалнята.
Нямаше много време за мислене, но какво значение имаше времето? Макс бе сянката, която покриваше целия й живот тук от момента, в който за пръв път бе танцувала с него в „Анабел“. Още щом се появи и я завари да закусва на пода, тя знаеше, че й предстои да се отдалечи с една голяма, но последна крачка от онази Стефани Андерсън, която преди месец пристигна в Лондон. „Защо не? — мислеше трескаво в последен опит за самозащита. — Гарт си има Сабрина. Глупаво е да се преструваме, че досега двамата не са…“