Той хвана главата й и в пристъп на непреодолимо желание тя сля устни с неговите.
„Мой! — екзалтирано си повтаряше тя. — Моят проект! Моят любовник! Животът на Сабрина е вече и мой!“
Макс я съблече и я положи на леглото.
— Най-после! — промърмори той, докато се събличаше.
Тя се обърна към него още щом легна до нея, но той поклати отрицателно глава, после хвана ръцете й за китките и ги постави над главата й, докато с другата ръка бавно очертаваше контурите на тялото й, докато мускулите й започнаха конвулсивно да потрепват. Устата му си играеше със зърната на гърдите й. Мъчителна и огнена тръпка я сграби, когато усети целувката му ниско долу на корема си. Стефани стенеше. Макс продължаваше неустоимото мъчение и въпреки усилията да сдържи напиращите вълни на страстта, бедрата й сякаш сами се движеха в агонията на неговите ласки. Извика, а някъде дълбоко подсъзнанието й отбеляза с учудване, че острата болка може да причини неизразимо удоволствие. Когато най-после той пусна ръцете й и легна върху нея, тя отвори очи и видя, че я наблюдава. Бавните му, внимателни движения разгаряха нетърпението й. Обгърна го силно с бедра и ръце и го пое дълбоко в себе си. Стаята кънтеше от неизречените й, хаотични мисли, когато устните й произнесоха със стенание името му и го накараха да се усмихне.
— Скъпа, изглеждаш уморена — забеляза Александра, докато Стефани наливаше чая. Беше понеделник, двайсет и втори октомври. „Днес свалят гипса на Сабрина“ — отбеляза наум тя.
— Не спах добре през уикенда, но ти изглеждаш прекрасно! Не сме се виждали от вечерята в италианския ресторант.
— Мога ли да поговоря с теб за Антонио?
— Щом искаш…
— Искам да зная дали все още мислиш да се омъжиш за него.
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да, Александра. Той очаква от мен да бъда… Не, не бива да те занимавам със собствените си чувства.
— Скъпа, колко пъти през последната година си ми разказвала какво той очаква от теб? И колко пъти аз съм ти казвала какво търся?
Тъй като не знаеше какво да й отговори, Стефани я погледна мълчаливо.
— Мъж, който знае какво иска. Силен, осигурен, способен да изгради собствена империя и да я защитава. Това е, което искам от живота. Уморена съм да изграждам сама своя замък. Искам да намеря някого, който да ми го построи и да ми даде свободата да разполагам с него. Антонио е достатъчно богат. Нищо няма да ни липсва. Можем да купим всичко, за което се сетим. Нещо повече, ще ми позволи да управлявам част от неговата империя. Представи си, аз ще участвам в строежа на градове! Мислиш ли, че съм способна да устоя на подобно предложение? Ако в отговор поиска от мен да му посветя ежедневието си, това би било едно честно споразумение, нали? В края на краищата колко дълго мога да бъда на трийсет и пет години? Или да изглеждам на толкова?
Стефани завъртя чашата. Четири листенца от чая се събраха като детелина на дъното. „Като семейство“ — помисли тя.
— Сабрина? Слушаш ли ме? Ти наистина изглеждаш уморена.
— Мислех си в коя точка от споразумението трябва да се постави любовта.
— О, любовта! Антонио казва, че любовта иска време. Стара легенда на племето гуарани. Ще бъда щастлива, ако можем да бъдем просто приятели. Може би това е единственото, на което всеки от нас може да се надява.
— Извинете, милейди, мосю Мишел Бернар е на телефона — прекъсна ги Брайън. — Каза, че непременно трябва да говори с вас.
— Довиждане, скъпа. — Александра енергично стана. — Заминаваме за Рио.
— Толкова бързо?
— Антонио казва, че те е загубил, защото е бил прекалено търпелив. Бързина, твърдост и настоятелност щели да бъдат оръжията му, за да ме вземе по-бързо в обятията си. Разказа ми и някаква индианска приказка по този повод, но е твърде дълга. Може би вече съм я забравила.
Двете избухнаха в смях. Стефани импулсивно я прегърна и я целуна по бузата, но веднага усети изненадата на Александра, която неволно се дръпна. „Грешка! — каза си тя. — Тук не правят така. Но какво значение има това? Нали когато се върне от Рио, аз вече няма да бъда тук. Може би никога вече няма да я видя.“
— Ще ти се обадя, като се върна — каза Александра и тя й кимна, докато поемаше слушалката.
— Мишел? Не трябваше ли да ми се обадиш преди четири седмици?
— Спомням си, че ти обещах. Извинявай. Бях в Бон, а Джули — в Турция. Чух, че си имала инцидент у лейди Чейсън.