— Точно така. Стана заради моята непохватност.
— Странна непохватност за една грациозна лейди, която познава прекрасно чупливите произведения на изкуството.
— И всичко това ти си чул в Бон?
— Не, в Париж. Лейди Чейсън беше там на гости у свои приятели. Светът е малък, нали знаеш?
— А какво прави Джули в Турция?
— Снима вази, конфискувани при опит да бъдат нелегално изнесени от страната. Позвъних, за да те помоля за помощ. Вече разкрихме, че фалшификатите са странична дейност. Основната е другаде. Големите пари се правят с контрабанда от страни, в които износът на антики и произведения на изкуството е забранен със закон. Някой финансира местни групировки, които обират музеи, гробници, храмове в тези страни, после изнася нелегално предметите и ги продава в Европа и Америка. Чувала ли си за това?
— М-да…
— Както и да е. Това не те засяга, защото, защото ти не продаваш такива неща — антики и бижута от Турция, Египет, Камбоджа, Тайланд. Крадат цели секции, стени, резбовани врати, олтари!
— Как мога да ти помогна, щом сам знаеш, че не продавам такива неща?
— Смятаме, че Иван Ласло, който формално е собственик на „Уестбридж Импортс“ и неговият брокер Рори Кар крият изнесените експонати в своя склад. Някои от тях са изнесени по поръчка на конкретни клиенти. Други се продават заедно със съвсем законни предмети. Изглеждам на даден етап Иван и Рори са решили сами да правят пари и забъркали аферата с фалшификатите.
— Кой притежава „Уестбридж Импортс“?
— О, това е тайнственият Голям Бос, който все още не можем да открием. Това е последното парче от мозайката. Като го намерим, картината ще бъде пълна. Подразбрахме, че Големият Бос се е скарал с двете малки пешки за пари и заради риска, който са поели с пробутването на фалшификати. Крадците рано или късно започват да се карат, нали знаеш? Решихме, че може би и ти ще чуеш нещо, което може да ни помогне. Клюки за неочаквано уволнени брокери, дилъри, търсещи нови съдружници, появата на много антики на свободния пазар. Ако чуеш нещо подобно, нали ще ни се обадиш в Париж? Ние смятаме да дойдем в Лондон след две седмици. Запази една вечер за нас. Ще отидем някъде и ще поговорим. Съгласна ли си?
— Да — отвърна Стефани. „Няма да съм тук“ — мислеше тя, докато поемаше писмата от Брайън.
— Габриела дьо Мартел позвъни току-що и помоли да й се обадите, милейди.
Тя прелисти кореспонденцията, докато набираше номера.
— Сабрина, Брукс се обади! Помолих госпожа Търкъл да му каже, че съм излязла. Струва ми се обаче, че трябва да му позвъня. Той се ядосва, когато…
Писмо от Сабрина. Стефани го отвори, притиснала слушалката към рамото си. Нищо особено, нищо лично. Обикновени неща за децата и домакинството.
— … исках първо да се посъветвам с тебе — продължаваше Габи.
Но как е възможно? Нищо конкретно в писмо за собственото й семейство. Нито дума за Гарт… — … не зная какво да му кажа…
Не бяха разговаряли по телефона от седмица. Стефани не пожела да се обади. Съзнанието й бе ангажирано с Макс.
— Сабрина? Чуваш ли ме?
— Да, Габи. Според мен не бива да му се обаждаш.
— Смяташ, че трябва да чакам, докато той дойде дотук?
— Не мислиш ли, че така е по-добре? Двамата трябва да си изясните какво правите, какво очаквате и искате един от друг. Не бива да се мамите. Или самозаблуждавате.
— Господи, как мразя да бъда разумна! Добре, Сабрина.
В Евънстън все още беше нощ. Едва след няколко часа сестра й щеше да влезе в кабинета на Нат Голднър, а после да й се обади и да й каже какво е установил той. Значи още няколко часа можеше да мисли за Макс, за уикенда, който бе преживяла с него. Неговият иконом нареди блюда от най-изискания лондонски ресторант върху бюрото в кабинета му. Една от прислужниците донесе куфар с дрехи. Макс облече някакъв пурпурен халат, а тя — синя кадифена роба, която се увиваше два пъти около кръста й. С всяка клетка от тялото си улавяше ту полъха на вятъра през отворения прозорец, ту топлината на проникнал през завесата слънчев лъч. И сега усещаше тежката ръка на Макс върху гърдите си, горещото благоухание на кафето сутрин и тръпката на силно бургундско през нощта, чиито морави отблясъци замираха заедно с пламъка в камината. Два дни, в които тя се носеше по вълните на желанието и възбудата, които току-що бе открила.
— Изумителна, невероятна моя красавице! — бе й пошепнал Макс.
— Висока оценка от познавач — бе отговорила със смях тя, опитвайки се да прикрие своя триумф.
Ала днес беше понеделник и тя бе сама. „Какъв триумф?“ — запита се полугласно Стефани. Не триумф на близостта, на любовта, дори само на приятелството. Не! Бе преживяла единствено триумфа на страстта. „Исках да правя всичко, което Сабрина е правила, да изживея нейния живот и всичко, което го правеше различен от моя. Получих и последната подробност — чувствеността на Макс Стайвесънт.“