Тя потрепери. Гордостта й от успешното управление на „Амбасадор“ и осъществения проект на неговата къща, обичта й към Александра и Габриела — всичко това бе сън.
„Но дори и да мога да задържа този сън, той няма да ми стигне. Искам още любов, нежност, вярност. Иначе няма никога да намеря своето място, своя дом. Къде е моят дом? Там, където мога да бъда сред хората. Някога мислех, че съм го постигнала, а после го загубих. Сега открих, че и животът на Сабрина не е точно това, което винаги съм търсила. Как да разбера какво искам. Трябва да разбера, преди да видя отново Гарт, Пени, Клиф. Те ми липсват.“
— Липсвате ми — изрече на глас тя.
„А аз липсвам ли им? Не ставай смешна! Те дори не знаят, че те е нямало.“
Телефонът иззвъня и тя чу ниския, монотонен глас на Макс.
— Изглежда, без да съзнавам, през уикенда съм се нанесъл в новия си дом. В момента се спъвам в разни работници. Струва ми се, че трябва да изчезна за няколко дни и да ги оставя да си гледат работата.
— О! — Не можа да прикрие страха си тя.
— Мисля, че един круиз би бил най-доброто решение. Средиземно море е прекрасно поне през това време на годината. Как мислиш, дали работниците ще могат да се оправят без твоите напътствия?
Стефани въздъхна. Бе забравила, че единственото, което Сабрина бе притежавала в живота си, а тя — не, бяха круизите. О, да, Сабрина бе пътешествала с яхта къде ли не! Стефани искаше да опита само веднъж! „След това ще се върна при това, което ме очаква. Ще се върна при Гарт и ние отново ще намерим онази любов, която през годините загубихме. Сега вече зная какво да правя. Мога да направя толкова много за нас двамата! Научих много неща за себе си. Ще опитам. Обещавам! Но първо искам още един сън. Само един!“
— Брайън може да ме замести. Той има плановете — отвърна тя.
— Ще отплаваме от Монако към италианската Ривиера. Четири-пет дни. Можеш ли да дойдеш?
— Да!
— Прекрасно. Ще вземем с нас още три двойки. Ще ти харесат. Тръгваме в сряда сутринта, на двайсет и четвърти октомври. Ще бъдеш ли готова в девет сутринта?
— Да.
Тя затвори и се плъзна със стола към вратата на кабинета си, за да огледа още веднъж дългото помещение на галерията. Денят беше топъл и сребристият въздух трептеше като тънък екран, отделящ Стефани от забързаните хора на улицата. Трябваше да се обади на Сабрина, за да разбере какво е показала рентгеновата снимка. И, разбира се, да й каже, че се нуждае ох още четири-пет дни. А след това щеше да дойде краят на приключението.
Всичко вървеше към добър край. Госпожа Търкъл щеше да се грижи за Габи. Въпрос на часове беше да изчакат, докато Брукс дойде да я вземе. Александра беше с Антонио. Фалшивият майсенски щъркел беше натрошен на парчета. Рори Кар беше предупреден да стои по-далеч от „Амбасадор“. Бе продала няколко крупни експоната и бе спечелила тлъст хонорар от Макс, бе успяла да сключи и два договора за следващите два месеца. С други думи, бе управлявала бизнеса на сестра си с вещина.
Когато Брайън влезе, я завари да стои сред галерията с ръце в джобовете на сакото. Оставаха й още няколко неща — да се обади на Сабрина, да пренареди няколко чекмеджета в гардероба на площад „Кадоган“ така, както ги беше заварила, и да реши какви дрехи да си вземе за круиза. Тя се обърна, огледа „Амбасадор“ за последен път и мислено се сбогува.
Глава 15
Сабрина се размърда и отвори очи. Шести октомври, спомни си в полусън тя. Гарт заминава за Калифорния. После леко надигна глава от възглавницата и разбра, че едва се зазорява. В предутринната светлина прозорците изглеждаха бисерносиви. Навън, в клоните на явора пееше славей. Усети пръстите си, преплетени с пръстите на Гарт, и нощта отново се втурна в сумрачната спалня. Устните му шепнат нещо, докато целуват гърдите й, тялото му я притиска, нейния спонтанен отклик. Не, не е било сън. То се случи само преди няколко часа. Защото тя го позволи. „Не, не! Не можех да направя нищо…“
В съня си Гарт неволно стисна ръката й. Сабрина усети топлината, която течеше между двамата и изведнъж разбра колко различен може да бъде светът, ако някой държи ръката ти, докато спиш. Обзе я страх. „Дръпни си ръката! Веднага! Твоят свят е друг. Твоят свят не се е променил с нищо.“ Но сънят я избави от тази безпощадна мисъл и тя отново се унесе. Когато се събуди отново, слънцето светеше в прозорците, а Гарт го нямаше.
Надигна се и огледа спалнята. Куфарът му стоеше на стола, подреден, но все още отворен. „Трябва да стана и да му помогна — помисли тя, но мисълта да го погледне в очите я изплаши. — Стефани, моля те, прости ми! Не исках това да се случи. Моля те, разбери ме!“ В този момент я връхлетя споменът за помитащото всичко щастие да го усеща в себе си и внезапното чувство на загуба и вина, което последва, след като телата им се разединиха.