„Никога няма да узная какво сме могли да имаме двамата с него… Нямам право да мечтая за това.“
Засрамена, отново затвори очи. Не можеше да отрича повече, че е искала да се люби с него. И не разбираше дали тъкмо това не беше причината, която го накара миналата нощ, за пръв път да я потърси вече не с въпрос, а с увереността на съпруг.
Все едно, той нямаше да чака безкрайно. „Двете със Стефани бяхме глупави да си въобразяваме, че този момент може да се отлага неопределено дълго. Рискът съществуваше от първия ден. Накрая аз не издържах.“
Тя чу тихите му стъпки по стълбата и веднага се престори на заспала. Гарт се наведе над нея, целуна я, после взе куфара и излезе.
„Замина! — Внезапно чувство на лекота и радост я грабна и я понесе на крилете си. — Това, което стана миналата нощ е само случайност. Инцидент! То нямаше никакво значете. Само мигновен отклик, и нищо повече. Лъжа! Ти го желаеше и не от вчера, нали? Твоите ръце го прегръщаха и твоята ръка държеше неговата през цялата нощ. Не, това беше само епизод, бях изморена и нямах сили да го отблъсна. Нали тъкмо в това беше целият риск… Стефани няма за какво да се тревожи. Аз мога лесно да забравя това, което изпитах, а Гарт мисли, че е била тя. Аз съм тук за броени дни. След това ще се махна завинаги. Не съм намесена по никакъв друг начин. Не участвам!“
Сабрина стана, но не посмя да се погледне в огледалото. „Няма да позволя това да се случи втори път! Гарт ще отсъства цяла седмица.“
Линда Талвия й се обади да я покани с децата на вечеря.
— Не тази седмица. Може би през уикенда — отвърна Сабрина.
— Познато чувство — засмя се другата жена. — Когато Марти отива в командировка, аз съм на седмото небе. Цялата къща и всичкото ми свободно време са само мои! Рай!
„Аз имах всичко това в Лондон. Нали от него исках толкова много да избягам!“ — мислеше Сабрина, докато я слушаше.
— Много искам да те видя и да поговоря с теб.
— Какво ще кажеш да дойда още днес с децата?
— О, Стефани! Не зная какво бих правила без теб! Ще те чакам в четири и половина. Марти ще се върне около шест, така че ще можем да си поговорим преди вечерята.
Следобед тя излезе на покупки и взе децата със себе си. Отдавна отлагаше, защото мислеше, че Стефани ще се върне вкъщи след броени дни, но обувките на Клиф направо се разпадаха, а Пени отдавна хленчеше, че всички момичета в училище имат нещо, което тя наричаше джинси „Бийн“, само тя нямала и била готова да умре за един чифт. Накрая Сабрина нямаше поводи за отлагане. „За нищо вече не мога да измисля претекст. Дали да не си счупя и другата китка?“
В обувния магазин продавачът взе мярка на Клиф и след малко се върна натоварен с кутии. Клиф започна да ги пробва и постоянно поглеждаше към нея. Какво чакаше?
— Кои според теб са най-удобни? И кои харесваш? — попита нетърпеливо тя.
Той се поколеба и вдигна една тежка, масивна обувка.
— Не са ли твърде тежки? Ще ти бъде горещо, ако цял ден стоиш с тях в училище.
Момчето поклати отрицателно глава.
— Добре — отвърна Сабрина. — Хайде да тръгваме към магазина за джинси.
— Мамо! — извика Клиф. — Наистина ли ще ми купиш тези? „Сега пък какво направих? Явно Стефани би отказала. — Тя вдигна едната обувка и се престори, че я оглежда. Бяха по-подходящи за планина, отколкото за училище. — Дали просто не са твърде скъпи? Нямам представа за цените на детските обувки.“
— Щом ти харесват, твои са. Реших, че вече ще купуваме само най-здравото и най-качественото. Ще ги пазиш, нали?
Докато тя плащаше, Клиф с възторжено изражение ги нахлузи на краката си.
Когато излязоха, той забави крачка.
— Мамо… благодаря ти много! — И хукна към игрището.
На стълбите на съседния магазин двете с Пени срещнаха Вивиан Гудман с Барбара.
— Тръгнали сме да търсим нещо, което трябва да се казва джинси „Бийн“ — изохка с усмивка Вивиан.
— Изглежда, Джефри Бийн е омагьосал всички шести класове — отвърна Сабрина.
— Мамо, искам да тръгна с Барбара.
— Защо двете не обиколите щандовете, докато ние с Вивиан си поговорим на чаша кафе? Ето пари, но купи само един чифт.
Пени я гледаше с широко отворени очи. Вивиан също я наблюдаваше с интерес.
— Изглежда, изоставам от времето — усмихна се тя. — Досега не съм позволявала на Барбара да си купува сама дрехи.