— Днес реших да рискувам, но ти не бива да се влияеш от мен.
— Защо не? Твоят метод ми харесва. Хайде да пием кафе.
— Отсреща има един антикварен магазин, който искам отдавна да разгледам. Там имат кафе. Имаш ли нещо против да се отбием?
— С удоволствие. Гарт ми е казвал, че обичаш антики.
Беше малка галерия, наречена „Колекции“, свряна между магазин за луксозни куфари и сладкарница за домашно приготвени пасти. „Местоположението е добре подбрано и собственичката си знае бизнеса“ — мислеше Сабрина. Вътре десетина ориенталски килимчета покриваха пода на квадратното помещение, претъпкано с мебели.
Вивиан докосна една нощна лампа от оловно стъкло във формата на лале.
— Кой ли днес може да си позволи лампа „Тифани“? — зачуди се тя.
— Това не е „Тифани“, а „Бохемия“. Те са били много добри имитатори на „Тифани“. Ако аз трябваше да я продавам, бих й сложила цена около петдесет-шейсет долара.
— А аз за колко я продавам? — обади се зад тях женски глас и двете се обърнаха. Видяха дребна, елегантна жена с къса прошарена коса, сресана назад, която подчертаваше проницателните й черни очи и фините черти на лицето. Бе облечена в евтини, но стилни дрехи. „Тя знае как да постигне много с малко пари!“ — помисли с възхищение Сабрина. Жената явно бе собственичката на магазина.
Вивиан обърна лампата и погледна етикета.
— Петдесет и пет долара! — възкликна тя. — Колко странно!
— Не и за хора, които познават бохемското стъкло — отвърна собственицата и протегна ръка.
— Маделин Кейн. С антики ли работите?
— Саб… Стефани Андерсън. В миналото се занимавах с антикварни ценности.
— Защо не разгледате галерията? Любопитна съм да чуя мнението ви. Отворих я само преди седмица и все още организирам пространството.
Сабрина беше нервна. За пръв път бе изпуснала истинското си име, може би заради познатият мирис на лак, дърво и кадифе.
„Искам да се върна у дома. Да се разходя из «Амбасадор» и да седна на бюрото си. Искам отново да се заема с работата си!“
Внезапна носталгия я стисна за гърлото и очите й се напълниха със сълзи.
— Стефани? Какво има? — Хвана я разтревожена Вивиан.
— О, нищо особено. Невъзможни мечти. Някога и аз имах свой бизнес с недвижими имоти. Налагаше се да продавам и мебелировка, аксесоари, антики, подобни на тези. Не вървеше добре. Отказах се и си намерих друга работа. Сега ми липсва. Миризмата, атмосферата в тази галерия ме върнаха в моя магазин…
— Ти си имала и магазин?
— О, не. Но винаги съм искала да имам.
Маделин Кейн вървеше след тях и внимателно наблюдаваше Сабрина. „В тази жена има нещо — мислеше тя, — което я отличава от останалите. В походката, може би в начина, по който държеше главата си изправена. В начина, по който огледа експонатите, като професионалист и ценител.“
— Искам да ви помоля за съдействие — обърна се към Сабрина тя. — Търся информация за историята на една маса на Дънкан Файф, която отскоро притежавам. Ето я. Доколкото зная, трябва да е произведена около 1850.
— Това не е произведение на Файф — заяви Сабрина. Прокара ръка по повърхността и се наведе да разгледа по-добре краката на масата. — Това е Белтер. Ранен Белтер… може би около 1840-та. Файф не резбоват по такъв начин розетките. Вижте формата на този „пачи крак“.
— О, да. — Жената се наведе да погледне. — Разбира се! Стефани, защо все пак не се върнете към бизнеса с недвижими имоти?
Сабрина я погледна студено и не отговори.
— Сигурно си казвате, че това не е моя работа — продължи тя, — но аз имам нужда от помощник, който да се заеме с инвентара, със склада, но най-вече с недвижимите имоти. Самата аз се занимавах с това доста време, но така и не можах да обикна тази работа. Предпочитам да си стоя в галерията. В продажбите на недвижими имоти има пари обаче и за мен те са най-лесният начин да осигуря допълнителни доходи за галерията. Предлагам ви работа. Ако имате деца, можете да работите само по няколко часа на ден. И тъй, моя работа ли е? Или е вече наша!
„Нито ваша, нито наша, скъпа, скъпа Маделин! Това е работа за Стефани! Вие току-що осигурихте работа на сестра ми!“
— Нашият бизнес — съгласи се с усмивка Сабрина. — Кога искате да започна?
— От вчера.
— Добре, ще бъда тук в понеделник, в десет часа.
— В десет отваряме за клиенти. В девет ще е по-добре, мила.
— Разбира се — прие тя. „Забравила съм какво значи да бъдеш наемен служител.“ — Първо обаче трябва да съобщя, че напускам сегашната си работа. Ще дойда веднага след като ги предупредя.
— Прекрасно. Доколкото разбирам, заплатата не ви интересува.