Денис Гоунт вършеше добра работа, карайки останалите да слушат, като придобиваше увереност, докато приказваше. Той бе добър човек, от дирекцията наистина, но свестен.
— Защото — Гоунт продължи, — Сам разбира както всеки от нас, че не можем постоянно да живеем в миналото, предъвквайки Студената война отново и отново. Работата е там, че все повече нарастват другите опасности, които заплашват нашата страна. Разпространението на високотехнологично оръжие сред твърде неуравновесените диктатори в Третия свят — всички знаем какво точно продаваше Франция на Ирак — и, разбира се, тероризма.
— В това отношение… — той взе една кожена папка от чиновника от архива и я отвори, — позволете ми да ви припомня аферата, която започна през април 1986 година и приключи — ако наистина някога Ирландският въпрос бъде приключен, — през късната пролет на 1987. Подобни афери вероятно ще се случват отново и отново. Фирмата ще има за задача да възпрепятства тяхното развитие. Да се лишим от Сам Маккрийди? Да си кажа прямо, джентълмени, това би било твърде глупаво.
Инспекторите на отделите за Западното полукълбо и за вътрешните операции кимнаха, докато Едуардс ги погледна намръщено. Той не се нуждаеше от подобен вид съгласие. Но Гоунт прочете на глас за събитията, случили се през април 1986 година, които бяха предизвикали аферата, по-голямата част от която се разви през пролетта на 1987 година.
— На 16 април 1986 година бомбардировачи, излетели от американски самолетоносачи в пролива Сирте, и изтребители-бомбардировачи, дошли от британски бази, нанесоха удар по частния жилищен квартал на полковник Кадафи извън Триполи. Резиденцията на добрия полковник бе улучена от изтребител на самолетоносача Ексетър, с кодово наименование Айсман 4.
Кадафи оцеля, но преживя нервна криза. Когато дойде на себе си, той даде клетва, че ще си отмъсти на Британия, както и на САЩ, защото сме позволили на ударните бомбардировачи F–111 да излетят от нашите бази край Апър Хейфорд и Лейкънхийт.
В ранната пролет на 1987 година ние научихме как Кадафи възнамерява да извърши своето отмъщение срещу Британия и случаят бе предаден на Сам Маккрийди…
ТРЕТА ЧАСТ
ПРОИЗШЕСТВИЕ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА
1.
Отец Дърмот О’Брайън получи съобщението от Либия по обичайния начин при подобни първоначални контакти — чрез пощата.
То бе съвсем обикновено писмо и ако някой го бе отворил — което не би могло да стане, защото в Република Ирландия личната кореспонденция не се проверява, — той нямаше да намери нищо, представляващо интерес. Печатът показваше, че идва от Женева, както бе в действителност, а надписът встрани от марката посочваше, че подателят работи в Световния църковен събор, което не бе истина.
Отец О’Брайън го откри в своята преграда за писма в главната зала, намираща се до трапезарията, една сутрин рано през пролетта на 1987 година, тъкмо когато се появи след закуска. Той прегледа останалите четири писма, адресирани до него, но погледът му се връщаше обратно към това, изпратено от Женева. То носеше на гърба си леко забележим белег от молив, подсказващ му, че не бива да го отваря, нито пък да го оставя на обществено място.
Свещеникът кимна приветливо на двама колеги, които отиваха към трапезарията и се върна в своята стая на първия етаж.
Текстът бе напечатан на обикновената тънка хартия за писма. Звучеше топло и приятелски, започвайки със Скъпи Дърмот… и продължаваше в приповдигнатия тон на стар приятел, описващ обичайните си занимания. Въпреки че Световният църковен събор е протестантска организация, никой случаен наблюдател не би намерил нищо странно в това, че лютерантски пастор пише писмо на приятел, който е католически свещеник. Бяха дошли дните на предпазлив екуменизъм, особено в международните отношения.
Приятелят от Женева му желаеше всичко най-добро, надяваше се, че е в отлично здраве и описваше непринудено работата на Световния църковен събор в Третия свят. Съдържателната част се намираше в третия параграф на изложението. Подателят споменаваше, че неговият епископ си е спомнил с удоволствие предишната среща с отец О’Брайън и би желал отново да се види с него. Писмото завършваше просто с твоят добър приятел, Хари.
Отец О’Брайън го остави замислено и се загледа през прозореца към зелените ливади на графство Уиклоу в посока към Брей и оттатък него, към сивите води на Ирландско море. Морето бе скрито от вълнообразните хълмове и дори острите върхове на кулите в Брей се виждаха неясно в далечината от старата господарска къща, в която се помещаваше щабквартирата на неговия Орден. Но слънцето огряваше яркозелените поляни, които той обичаше толкова силно, колкото силно мразеше големия враг, намиращ се оттатък морето.