Писмото го заинтригува. Много време бе минало, почти две години, откак посети Триполи за лична аудиенция с полковник Муамар Кадафи, Великия ръководител на Либийската Джамахирия, Пазителя на словото на Аллах, човека, който бе споменат в писмото като епископа.
Това бе рядък случай, предназначен само за привилегировани, но въпреки цветистия език, мекия глас и екстравагантните обещания, не се получи никаква помощ. Нито пари, нито оръжие за ирландската кауза. Накрая срещата се превърна в едно разочарование и човекът, който я бе уредил, Хаким Ал-Мансур, шеф на разузнаването в Либийската тайна служба, поднесе своите извинения.
И сега тази призовка, защото точно това представляваше писмото. Въпреки че не бе предложено време за срещата с епископа, отец О’Брайън знаеше, че то не е необходимо. Хари означаваше незабавно. Макар че арабите могат да се бавят с години, когато са склонни към разтакаване, щом Кадафи пращаше известие по този начин, ако някой очакваше неговата щедрост, трябваше да отиде.
Отец О’Брайън знаеше, че неговите верни другари от Каузата наистина се нуждаеха от тази щедрост. Сумите от Америка бяха прекратени; непрекъснатите молби на правителството в Дъблин, хора, смятани от отец О’Брайън за предатели, да не се изпраща оръжие и пари за Ирландия, бяха оказали своя ефект. Нямаше да е умно да се пренебрегне призовката от Триполи. Единственото препятствие беше да намери основателна причина, за да пътува отново след скорошното си завръщане.
Ако всичко бе наред, отец О’Брайън можеше да се задоволи с неколкоседмично прекъсване на работата си. Но той се бе върнал преди три дена от Амстердам, отишъл там привидно на семинар на тема „Войната срещу Нуждата“.
По време на престоя си в Европа той бе успял да се измъкне от Амстердам и, използвайки пари, които по-рано бе спестил в Утрехт, да наеме дългосрочно под фалшиви имена един апартамент в Роермонд, Холандия, и още един в Мюнстер, Германия. По-скоро те щяха да бъдат използвани от младите герои, които щяха да се крият в тях, за да продължат войната срещу врага там, където най-малко очакваше.
Пътуванията на Дърмот О’Брайън представляваха част от неговия живот. Неговият Орден се занимаваше с мисионерска и общоцърковна дейност, а той бе външния му секретар. Това бе идеалното прикритие за войната. Не Войната срещу Нуждата, а войната срещу англичаните, превърнала се в негово призвание и съдба от деня, в който бе държал в ръце главата на умиращия младеж в Дери преди толкова много години и бе дал тържествен обет, за който Орденът и неговият епископ не знаеха нищо.
Оттогава той подхранваше и точеше своята вътрешна ненавист спрямо хората отвъд морето и предлагаше своите услуги на Каузата. Те бяха добре дошли и в продължение на десет години той бе основната международна фигура, човекът, който уреждаше делата на ИРА-извънредни. Той събираше сумите, прехвърляше парите от една дълбоко прикрита банкова сметка в друга, осигуряваше фалшивите паспорти.
С негова помощ бомбите в Риджънтс парк и Хайд парк бяха разкъсали младите оркестранти и конете; с неговото съдействие подострените лостове на закрития автомобил бяха покосили хората по улицата вън от Хародс, като разпаряха вътрешностите и прерязваха крайниците. Съжаляваше, че това бе необходимо, но знаеше, че е справедливо. След това щеше да чете репортажите във вестниците и да гледа заснетите кадри по телевизията, седнал до ужасените си колеги; и щеше да отиде по работа в енорията, поканен от някой колега, и да слуша литургията със спокойна душа.
Неговият проблем в онази пролетна утрин бе случайно решен от едно малко обявление в „Дъблин Прес“, един брой от който все още лежеше на леглото, където го бе чел, докато пиеше сутрешния си чай.
Стаята му служеше и като канцелария и той имаше собствен телефон. Отправи две телефонни запитвания и по време на второто получи сърдечна покана да се присъедини към групата, чието предстоящо посещение на Светите места бе обявено във вестника. След това отиде да говори със своя игумен.
— Нуждая се от преживяването, Франк — каза той. — Ако остана в канцеларията, телефонът няма да спре да звъни никога. Ако можеш да минеш без мене, бих желал да отида.
Игуменът погледна към маршрута и кимна.
— Върви с моята благословия, Дърмот. Моли се за нас през цялото време, докато си там.
До поклонението оставаше една седмица. Отец О’Брайън знаеше, че няма нужда да се свързва с Военния съвет, за да иска и от тях разрешение. Ако носеше новини, когато се завърнеше, толкова по-добре. Ако не, не бе необходимо да тревожи Военния съвет. Той изпрати писмо до Лондон, плащайки допълнителната сума, за да обезпечи доставянето му в двадесет и четири часов срок, знаейки, че то би достигнало до Либийското народно бюро — термин, използван от либийското правителство за неговите посолства — в срок от три дена.