Шефът не бе готов да поеме риска.
— Съжалявам, Сам, но ти забранявам категорично да ходиш там. Не ме интересува дали вероятността да имат твоето лице в картотеката е само един процент, отговорът е: „Не“. Знаеш, че нямам лично отношение. Но ти не можеш, при никакви обстоятелства, да си позволиш риска да бъдеш заловен жив. Не възнамерявам да се стига до нов случай Бъкли.
Уилям Бъкли, шефът на ЦРУ в Бейрут, бе заловен жив от хората на Хизбула. Неговата смърт е била бавна и ужасяваща. Фанатиците изпратиха накрая видеокасета на ЦРУ, съпроводена със звуков запис, на която се е виждало как го дерат жив. И разбира се той бе проговорил, бе издал всичко.
— Трябва да намериш някой друг — нареди шефът. — И нека Господ го пази.
И така, Маккрийди започна да рови из папките, ден след ден, напред и назад, като пресяваше и сортираше, обмисляше и отхвърляше. В края на краищата той се яви с едно приемливо име. Представи го на Тимъти Едуардс.
— Ти си луд, Сам — каза Едуардс. — Знаеш, че е абсолютно неприемлив. В MI–5 го мразят. Ние опитваме да си сътрудничим с тях, а ти представяш този… ренегат. Дяволите да го вземат, той е чист ренегат, черен неблагодарник. Никога не бихме могли да го наемем.
— Това е въпросът — каза тихо Сам.
Едуардс промени своята позиция.
— Както и да е, той никога не би работил за нас.
— Би могъл.
— Дай ми една основателна причина.
Маккрийди я назова.
— Добре — рече Едуардс, — доколкото може да се разбере от сведенията, човекът е аутсайдер. Използването му е забранено. Абсолютно забранено. Ясно ли е?
— Напълно — каза Маккрийди.
— От друга страна — допълни Едуардс, — ти вероятно ще следваш своите инстинкти, независимо от всичко.
Когато Маккрийди напусна канцеларията, Едуардс се протегна зад бюрото, за да изключи скрития магнетофон. С изключение на последното изречение, той бе подсигурен. Ето как се създават дългите и блестящи кариери.
Маккрийди, който бе предупреден за магнетофона от един стар приятел — инженера, който го постави — мърмореше, докато вървеше надолу по коридора: Добре, задник такъв, можеш да започнеш вече с редактирането.
Той не хранеше илюзии относно ИРА-извънредни. Онези журналисти от сензационните вестници, които изобразяваха ирландските терористи като тайфа тъпи идиоти, които от време на време идват на себе си, просто не знаеха какво говорят.
Може да е било така в старите времена, в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато ръководството на ИРА се състоеше от идеолози на средна възраст, облечени в тренчкоти, които носеха малокалибрени пистолети и изработваха бомбите в гаражите на страничните улички с помощта на градински торове. Това бяха времената, когато те можеха да бъдат отстранени и спрени по техния път. Но, както обикновено, политиците сгрешиха, подцениха опасността и приеха, че бомбаджиите са просто един придатък към движението за граждански права. Тези времена отдавна бяха отминали. От средата на осемдесетте години ИРА се промени, превръщайки се може би в най-ефективната терористична организация на света.
Те имаха на разположение четирите условия, без които нито една терористична структура не може да оцелее в продължение на двадесет години, както те бяха успели.
Първо, те разполагаха с местна подкрепа, от чието младо поколение можеха до попълват редицата на загиналите и попадналите в затвора. Въпреки че никога не разполагаха с повече от 150 активни терористи и може би не повече от два пъти по толкова активни поддръжници, готови да предоставят своите къщи за скривалища, за тайни складове на оръжие и техническа подкрепа; и въпреки че загубите им се оценяваха на доста повече от сто загинали и неколкостотин попаднали в затвора, техните места се заемаха от младото попълнение, идващо от непримиримата републиканска общност от Севера и Юга. Изворът на нови членове за организацията никога нямаше да пресъхне.
Второ, те разполагаха със сигурна пролука, през която можеха да избягат на юг — Ирландската република, от която да предприемат операции в управлявания от британците Север. Въпреки че повечето живееха постоянно на Север, Югът винаги беше на разположение и в него лесно можеше да се измъкне някой търсен терорист и да изчезне. Ако шестте графства на Северна Ирландия бяха на остров, с ИРА отдавна щеше да е свършено.
Трето, те така се бяха посветили на своя дълг и притежаваха такава жестокост, че не можеха да спрат пред никакви зверства. С течение на годините старата генерация от края на шейсетте отстъпи своето място, все още лелееща идеалистичния плам за общо демократично управление на техния остров в една-единствена Обединена Ирландия. Те бяха заменени от опитни и хитри фанатици, с достатъчно образование и интелект, за да замаскират своята жестокост. Новата генерация също се бе посветила на делото за Обединена Ирландия, но под тяхно управление и според принципите на Маркс, посвещение, което все още трябваше да се прикрива от техните американски парични донори.