— Така мислим. Не знаем дали прехвърлянето ще бъде по суша, по море или по въздух, нито къде ще се появи. Но мислим, че той ще ръководи начинанието. Чу касетата.
Маккрийди инструктира Рауз относно неговите легенди. Той щеше да има две, не една. Първата щеше да е съшита с бели конци. При малко повече късмет онези, които щяха да я проучват, щяха да прозрат лъжата и да открият втората легенда. При повече късмет (отново) те щяха да останат доволни от нея.
— Откъде да започна? — попита Рауз, когато наближи края на седмицата.
— Откъде би желал да започнеш? — попита Маккрийди.
— Всеки, разследващ международния трафик на оръжие за своя следващ роман, скоро би открил, че двете европейски бази за този трафик са Антверпен и Хамбург — каза Рауз.
— Така е — рече Маккрийди. — Имаш ли някакви връзки в някой от тези градове?
— Има един, когото познавам в Хамбург — каза Рауз. — Той е опасен, луд, но може би има контакти в международния престъпен свят.
— Името му?
— Клайст. Улрих Клайст.
— Господи, ти познаваш някои странни приятелчета, Том.
— Отървах му веднъж задника — подсмихна се Рауз. — В Могадишу. Тогава той не бе луд. Това стана по-късно, когато някой направи сина му наркоман. Момчето умря.
— А, да — кимна Маккрийди, — това може да има ефект. Добре, значи избираме Хамбург. Ще бъда с теб през цялото време. Ти няма да ме виждаш, нито ще ме виждат лошите момчета. Но аз ще съм там, някъде наблизо. Ако нещата тръгнат зле, ще съм под ръка, заедно с двама бивши твои колеги от САС. Ти ще си о’кей; ще ти се притечем на помощ, ако играта загрубее. Ще ми е необходимо да поддържам връзка с теб от време на време за сверяване на часовника.
Рауз кимна. Знаеше, че това е лъжа, но тя галеше слуха. Маккрийди щеше да се нуждае от неговите редовни отчети, така че ако Рауз внезапно напусне този свят, СИС да знае точно докъде е стигнал. Защото Рауз притежаваше онова толкова любимо за работодателите на шпионите качество. Той бе от тези, без които спокойно можеше да се мине.
Рауз пристигна в Хамбург в средата на май. Пристигна инкогнито и сам. Знаеше, че Маккрийди и двамата пазачи са тръгнали преди него. Не ги видя, нито се огледа за тях. Разбираше, че може би ще познае двамата от САС, придружаващи Маккрийди, макар да не му бяха съобщили техните имена. Това нямаше значение; те го познаваха и тяхното задължение бе да стоят близо и незабележимо. Това бе тяхната специалност. И двамата вероятно владееха добре немски. Щяха да се намират на летището в Хамбург, по улиците, близо до неговия хотел, просто наблюдавайки и докладвайки на Маккрийди, който също щеше да е някъде наблизо.
Рауз отмина луксозните хотели от рода на „Фир Яресцайтен“ и „Атлантик“, избирайки един по-скромен хотел близо до железопътната гара. Нае малка кола от Авис. Придържаше се към скромния си бюджет, поддържайки представата за не особено успял романист, който прави разследване за следващата си книга. След два дни откри Улрих Клайст, работещ като шофьор на мотокар на пристанището.
Големият германец загаси двигателя и слезе от кабината, когато Рауз го повика. За момент Клайст се озърна наоколо, готов да се защитава, но после разпозна Рауз. На лицето му, едро като канара, се появи усмивка.
— Том, Том, стари приятелю…
Рауз бе притиснат в задушаваща мечешка прегръдка. Когато се освободи, той се отдръпна назад и заоглежда бившия войн от Специалните сили, когото бе видял за последен път преди четири години и когото бе срещнал за пръв път на едно жежко сомалийско летище през 1977 година. Рауз бе тогава на двадесет и четири години, а Клайст — с шест години по-голям. Но сега изглеждаше по-възрастен от своите четиридесет години, много по-възрастен.
На 13 октомври 1977 година четирима палестински терористи отвлякоха самолет на Луфтханза, пътуващ от Майорка за Хамбург, заедно с осемдесет и шестте пътници и петте души екипаж. Следен от властите, отвлеченият самолет кацна последователно в Рим, Ларнака, Бахрейн, Дубай и Аден, преди окончателно да се приземи, свършил горивото, в Могадишу, пустинната столица на Сомалия.
Тук, няколко минути след полунощ на 17 октомври, той бе щурмуван от западногерманските специални части — GSG–9, които ревностно подражаваха на САС и бяха подготвени до голяма степен от нея. Това бе първата чуждестранна екскурзия за елитните части на полковник Улрих Вегенер. Бяха добри, много добри, но въпреки всичко двама сержанти на САС ги съпровождаха. Единият се казваше Том Рауз — това се случи преди още той да бъде произведен в офицерски чин.