Имаше две причини за участието на британците. Те притежаваха голям опит в отварянето на херметически затворени самолетни врати за част от секундата; знаеха също така как да действат с разработени от британците зашеметяващи гранати, които произвеждаха три ефекта, предназначени да парализират даден терорист за две жизненоважни секунди. Единият се състоеше в излъчването, което заслепява невъоръженото око, другият в ударната вълна, която причинява загуба на ориентация, третият в гърмежа, който разтриса мозъка през ушните тъпанчета, водейки до парализа на реакциите.
След успешното освобождаване на самолета канцлерът Хелмут Шмит награди с медали своите воини от името на признателната нация. Двамата британци се изпариха преди политиците и пресата да успеят да се появят.
Въпреки че двамата сержанти от САС се намираха там само като технически съветници — а британското лейбъристко правителство твърдо настояваше за това — в действителност се случи друго.
Британците се качиха по стълбата първи, за да отворят задната пасажерска врата. Тъй като бе невъзможно да започнат да си разменят местата на върха на алуминиевата стълба в мрака, двамината от САС проникнаха през зейналата дупка първи и хвърлиха своите зашеметяващи гранати. След това отстъпиха настрани, за да дадат възможност на групата от GSG–9 да мине покрай тях и да довърши работата. Първите двама германци бяха Ули Клайст и още един негов колега. Те стъпиха на централната пътека и се проснаха ничком с насочено оръжие към мястото, където им бе казано, че могат да се намират терористите.
Те наистина бяха там, изправени до предната преграда, възстановявайки се от експлозията. Зохаир Юсеф Акаче, наричан още капитан Махмуд, който вече бе застрелял пилота на самолета Юрген Шуман, се надигаше с автомат в ръце. До него една от двете жени, Надя Хинд Аламех, се изправяше на крака с гранати в едната ръка, протягайки другата към жилото. Ули Клайст никога преди това не бе стрелял от упор, ето защо Рауз стъпи на пътеката от страничната ниша и направи това вместо него. След това хората от GSG–9 довършиха останалата работа, като унищожиха втория терорист, Наби Ибрахим Хард, и раниха другата жена, Сухейла Салех. Цялата операция продължи осем секунди.
Десет години по-късно Ули Клайст стоеше на припек край един пристанищен кей и се хилеше на стройния млад мъж, който бе изстреля онези два куршума над главата му в тясната самолетна кабина преди толкова години.
— Какво те носи към Хамбург, Том?
— Нека те поканя на вечеря и ще ти кажа.
Те ядоха пикантни унгарски ястия в една чарда, намираща се на една от страничните улички на Санкт Паули, далеч от ярките светлини и изисканите ресторанти по Реепербан, подкрепяйки храната с Бича кръв. Рауз приказваше, Клайст слушаше.
— Да, звучи добре — каза той накрая. — Не съм чел още твоите книги. Преведени ли са на немски?
— Все още не — каза Рауз. — Моят рекламен агент се надява да сключи договор с германците. Това би помогнало, Германия е голям пазар.
— Значи, може да се изкарва хляба с писане на детективски романи?
Рауз сви рамене:
— Докарва се нещо.
— А този новият, дето ще е за терористи, търговци на оръжие и Белия дом, имаш ли заглавие за него?
— Още не.
Германецът помисли малко.
— Ще се опитам да ти предоставя малко информация, само за изследователски цели, нали? — Той се засмя и се почука по носа, сякаш искаше да каже разбира се, има и нещо повече от това, но всички трябва да си вадим хляба. — Дай ми двадесет и четири часа, за да поговоря с някои приятели. Да видя дали знаят откъде можеш да получиш такива сведения. Значи, добре си се справял откакто напусна армията. Аз… не толкова добре.
— Чух за твоите проблеми — каза Рауз.
— Ах, две години в Хамбургския затвор. Дребна работа. Още две и щях да стана онбашията там. Както и да е, заслужаваше си.
Клайст, макар и разведен, бе имал един син. Той бил едва на шестнадесет години, когато някой го направил зависим от кокаина, а после от крека. Момчето умряло от свръхдоза. Яростта направила Ули Клайст твърде груб. Той открил имената на колумбийския търговец на едро и на германския дистрибутор на пратката, която убила неговия син, влязъл в един ресторант, докато вечеряли и пуснал два куршума в главите им. Когато полицията дошла, Клайст дори не се съпротивлявал. Единият съдия от старата школа, който имал свое виждане за трафикантите на наркотици, се вслушал в пледоарията на защитата за наличие на подстрекателство и дал на Клайст четири години. Той излежал две и излязъл шест месеца по-рано. Разнесъл се слух, че имало някакво споразумение за него. Клайст пет пари не давал за това. Някои казваха, че е луд.