Натисна дискретно поставен звънец и едно малко зарешетено прозорче се плъзна надолу. Някакво око погледна към него, вътре се чуха шепнешком разменени думи и вратата се отвори. Портиерът и облеченият в смокинг мъж до него бяха араби.
— Добър вечер, мистър Абдула — каза Клайст бодро на немски. — Жаден съм и бих искал да пийна.
Абдула погледна към Рауз.
— О, с него всичко е наред, той е приятел — обясни Клайст.
Арабинът кимна на портиера, който отвори широко вратата, за да ги пусне. Клайст бе едър, но портиерът, бе масивен, с обръсната глава и не от онези, с които можеш да се шегуваш. Преди години, в лагерите на Ливан, той бе привеждал в сила решенията на ООП. В известен смисъл сега продължаваше да върши същата работа.
Абдула ги поведе към една маса, повика келнера, щраквайки с пръсти и нареди на арабски да се погрижат за неговите гости. Две едрогърди момичета, и двете германки, слязоха от бара и седнаха на тяхната маса. Клайст се захили.
— Казах ти. Никакви проблеми.
Започнаха да пият. От време на време Клайст танцуваше с някое от момичетата. Рауз въртеше в ръка чашата и оглеждаше помещението. Въпреки невзрачната улица, на която се намираше, Мишата дупка бе богато украсена, музиката — жива, а напитките — неразредени. Дори момичетата бяха привлекателни и добре облечени.
Някои от клиентите бяха араби от чужбина, останалите бяха германци. Те изглеждаха заможни и заети единствено с мисълта да си прекарат добре времето. Рауз си бе сложил костюм; единствено Клайст носеше кафяво кожено яке и разгърдена риза. Ако той не беше това, което беше, с репутацията, която имаше, мистър Абдула можеше спокойно да не го допусне, представяйки като претекст неговото облекло.
С изключение на страховития портиер, Рауз не можа да забележи никакъв признак, че това е свърталище за нещо друго, освен че бизнесмени, готови да се разделят с много от своите пари с надеждата, която почти сигурно щеше да бъде осуетена, да отведат някое от момичетата на бара вкъщи. Повечето пиеха шампанско. Клайст си бе поръчал бира.
Над бара имаше голямо огледало, което доминираше над пространството, заето от масите. От другата си страна то бе прозрачно, зад него се намираше канцеларията на управителя. Двамата мъже стояха и гледаха надолу.
— Кой е твоят човек? — попита единият тихо с дрезгав глас и гърлено произношение, характерно за Белфаст.
— Германец на име Клайст. Идва от време на време. Някога е бил в GSG–9. Вече не е там. Лежал е две години за убийство.
— Не този — каза първият, — другият, онзи, който е с него. Британеца.
— Нямам представа, Сиймъс. Просто влезе.
— Разбери — нареди първият. — Мисля, че съм го виждал някъде преди.
Те се появиха, когато Рауз посети мъжката тоалетна. Той бе използвал писоара и миеше ръцете си, когато двамата мъже влязоха. Единият се приближи до писоара и застана пред него. Той бе здравенякът. По-слабият, добре изглеждащ ирландец, застана до вратата. Той измъкна малък дървен клин от джоба на сакото, пусна го на пода и го бутна с единия си крак под вратата. Вече нямаше как някой да ги безпокои.
Рауз видя неговите движения в огледалото, но се престори, че не ги забелязва. Когато здравенякът се извърна от писоара, той бе готов. Обърна се, наведе се бързо, за да избегне големия юмрук, идващ към лицето му, и ритна с носа на обувката по чувствителното сухожилие под лявата колянна капачка на мъжа.
Едрият мъж бе изненадан и изгрухтя от болка. Левият му крак се огъна, сваляйки главата му до нивото на кръста. Коляното на Рауз се изстреля с всичка сила нагоре, намирайки челюстта. Чу се хрускането на счупени зъби и от устата на мъжа бликна кръв. Болката от нараненото коляно се надигаше нагоре към бедрото. Боят приключи след третия удар на Рауз — четири корави кокалчета в основата на гърлото на здравеняка. Той се обърна към мъжа до вратата.
— Спокойно, приятелю — каза мъжът, на когото викаха Сиймъс. — Той само искаше да поговори с теб.
Имаше широката усмивка на славно момче, която сигурно правеше чудеса сред момичетата. Погледът остана студен и бдителен.
— Какво става тук? — попита Рауз на френски. При влизането си в клуба той се бе представил за гостуващ швейцарец.
— Оставете това, мистър Рауз — каза Сиймъс. — Всичко у вас говори, че сте британец. Второ, вашата снимка се намира на гърба на вашата книга, която прочетох с голям интерес. Трето, вие сте бил човек на САС преди години в Белфаст. Сега си спомням къде съм ви виждал.