— Е, и какво? — каза Рауз. — Аз съм вън от играта. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Това е всичко.
Сиймъс О’Кеефе помисли малко.
— Може и да е така — съгласи се той. — Ако британците смятаха да изпратят хора в моя бар, те едва ли щяха да използват човек, чието лице покрива толкова много книги. Или може би щяха да го направят?
— Биха могли — кимна Рауз, — но не и мене. Защото аз не бих работил повече за тях. Нашите пътища се разделиха.
— И аз така чух, разбира се. Е, добре тогава, приятелю от САС, ела да се почерпим. Да си спомним старите времена.
Той ритна настрана клина от вратата и я отвори. Здравенякът се влачеше по плочките на ръце и колене. Рауз мина през вратата. О’Кеефе спря, за да прошепне нещо на ухото на мъжагата.
Ули Клайст все още чакаше на масата в бара. Момичетата си бяха отишли. Управителят и огромният портиер застанаха до него. Когато Рауз се приближи, той повдигна едната си вежда. Ако Рауз наредеше, той щеше да се бие, въпреки че нямаше никакви шансове. Рауз поклати глава.
— Всичко е наред, Ули — каза той. — Успокой се. Прибери се вкъщи. Ще ти се обадя.
О’Кеефе го заведе в собствения си апартамент. Наляха си Джеймсън с вода.
— Разкажи ми за това разследване, приятелю от САС — изрече тихо О’Кеефе.
Рауз знаеше, че има двама други в коридора, готови да се появят при обаждане. Нямаше нужда от повече буйство. Той описа в общи черти сюжета на следващия роман, който бе замислил.
— Значи няма да е за момчетата от Белфаст? — изгледа го О’Кеефе.
— Не мога да използвам същия сюжет за втори път — рече Рауз. — Издателите няма да го приемат. Този ще бъде за Америка.
Те приказваха цяла вечер. И пиеха. Рауз издържаше на уиски, което бе добре дошло. О’Кеефе го пусна да си върви на зазоряване. Той се върна обратно в хотела, за да изтрезнее.
Другите обработваха Клайст в изоставения склад, където го бяха замъкнали, след като Рауз напусна клуба. Там бе масивният портиер, който го държеше на земята и един друг палестинец, боравещ с инструментите. Ули Клайст бе много твърд мъж, но палестинците се бяха научили в Южен Бейрут как да причиняват болка. Клайст издържа, доколкото можеше, но проговори преди разсъмване. Оставиха го да умре, когато слънцето започна да изгрява. Смъртта дойде като избавление. Ирландецът от мъжката тоалетна наблюдаваше и слушаше, докосвайки леко от време на време кървящата си уста. Заповедите, получени от О’Кеефе, бяха да разбере какво знае германецът относно присъствието на Рауз в Хамбург. Когато свършиха, той докладва това, което бе научил. Местният шеф на ИРА кимна.
— Мислех си, че трябва да има нещо повече в тази работа от един роман — каза той. По-късно изпрати телеграма до един човек във Виена. Думите в нея бяха внимателно подбрани.
Когато Рауз напусна апартамента на О’Кеефе и тръгна пеша през събуждащия се град към хотела край гарата, един от неговите пазачи се залепи тихо зад него. Другият остана да наблюдава изоставения склад, но не се намеси.
На обяд Рауз изяде един голям братвурст, дебело гарниран с вкусна немска горчица. Той го купи от Шнелимбис — една от онези сергии по ъглите на улиците, където се приготвят вкусни сандвичи с наденички за онези, които бързат. Докато ядеше, той говореше с крайчеца на устата на мъжа, застанал до него.
— Мислиш ли, че О’Кеефе ти е повярвал? — попита Маккрийди.
— Може да се е хванал. Версията е достатъчно правдоподобна. В края на краищата, авторите на детективски романи трябва да проучват някои странни неща на някои странни места. Но може да изпитва съмнения. Той не е глупак.
— Мислиш ли, че Клайст ти е повярвал?
Рауз се засмя.
— Не, Ули не. Той е убеден, че съм станал ренегат, нает да търси оръжия за някой клиент. Беше твърде любезен да го каже, но версията за писателските проучвания не го заблуди.
— Аха — изръмжа Маккрийди. — Добре, може би предната вечер бе допълнителна премия. Със сигурност започваш да привличаш вниманието към себе си. Нека да видим дали Виена ще те насочи по-нататък по следата. Между другото, имаш резервирано място за полета утре сутринта. Трябва да платиш на летището.
Самолетът за Виена, с междинно кацане във Франкфурт, излетя точно навреме. Рауз се намираше в първа класа. След излитането стюардесата раздаде вестници. Тъй като полетът бе вътрешен, сред тях нямаше издания на английски. Рауз можеше да говори немски със запъване и да разчита заглавията. Онова, което покриваше по-голямата част от долната половина на предната страница на „Морген пост“, не се нуждаеше от разчитане.
Лицето на снимката бе със затворени очи, заобиколено от боклуци. Заглавието бе с големи букви УБИЕЦ НА НАРКОБАРОНИ НАМЕРЕН МЪРТЪВ. Текстът отдолу информираше, че двама боклукчии са открили тялото близо до кофа за боклук в една уличка край пристанището. Полицията третираше случая като отмъщение на гангстерите. Рауз обаче знаеше по-добре и подозираше, че една намеса от страна на неговите пазачи от САС би спасила германския му приятел.