Офицерът в зелената униформа взе неговия паспорт, отвори го и погледна към някаква бележка, оставена под решетката. Той вдигна безизразния си поглед и кимна на някой зад Рауз. Рауз усети потупване по рамото. Обърна се. Още един в зелена униформа, по-млад, вежлив, но непоколебим. Двама въоръжени войници стояха малко по-нататък.
— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите — изрече младият офицер на приемлив английски.
— Нещо не е наред ли? — попита Рауз. Двамата американци млъкнаха. В една диктаторска държава отстраняването на пътник от опашката за проверка на паспортите води до прекратяване на всякакви разговори.
Младият офицер, стоящ плътно до него, протегна ръка под решетката и взе паспорта на Рауз.
— Оттук, ако обичате — нареди той. Войниците се приближиха и застанаха от двете му страни. Офицерът тръгна, Рауз го последва, войниците вървяха след него. Те свърнаха настрана от главната зала и продължиха надолу по дълъг бял коридор. В далечния му край, от лявата страна, офицерът отвори една врата и махна с ръка на Рауз да влезе. Войниците застанаха на пост от двете страни на вратата.
Офицерът влезе след Рауз и затвори. Беше бяла, гола стая с решетки на прозорците. Вътре нямаше нищо друго, освен една маса в центъра и два обърнати към нея стола. Портрет на Муамар Кадафи висеше на стената. Рауз се разположи на единия стол; офицерът седна с лице към него и започна да разглежда паспорта.
— Не разбирам какво не е наред — каза Рауз. — Визата ми беше издадена вчера от вашето Народно бюро в Ла Валета. Нима са нарушени процедурните правила?
Офицерът просто махна апатично с ръка, внушавайки на Рауз, че трябва да пази тишина. Рауз млъкна. Чу се бръмченето на някаква муха. Минаха пет минути.
Рауз чу зад себе си как вратата се отваря. Младият офицер погледна, скочи на крака и отдаде чест. След това, без да промълви нито дума, той излезе.
— И така, мистър Рауз, ето ви и вас най-после…
Гласът бе плътен и модулиран, а английското произношение на такова ниво, което може да се постигне само в някое от добрите британски държавни училища. Рауз се обърна. Нито следа от това, че позна човека пред себе си, не мина по лицето му, но той бе разглеждал снимките с неговия образ в продължение на часове, докато Маккрийди го инструктираше.
— Той е ловък и високообразован от нас — бе казал Маккрийди. — Той е също безмилостен и смъртоносно опасен. Пази се от Хаким Ал-Мансур.
Шефът на либийското външно разузнаване изглеждаше по-млад, отколкото го показваха снимките, малко по-възрастен от самия Рауз. В досието пишеше, че е на тридесет и три години.
През 1969 година Хаким Ал-Мансур бе петнадесетгодишен ученик, посещаващ държавното училище в Хароу в покрайнините на Лондон, син и наследник на изключително богат царедворец и близък довереник на либийския крал Идрис.
През същата година група радикално настроени млади офицери, водени от неизвестен полковник от бедуински произход на име Кадафи, извърши преврат, докато кралят се намираше в чужбина и го свали от власт. Те незабавно обявиха създаването на Народната Джамахирия, на социалистическата република. Кралят и неговият двор намериха убежище заедно с тяхното значително богатство в Женева и поискаха от Запада помощ, за да възстановят властта си. Никой не им помогна.
Без да бъде известно това на неговия баща, младият Хаким бе очарован от обрата на събитията в собствената му страна. Той вече бе осъдил баща си и неговата политика, тъй като само година преди това младежкото му въображение се бе запалило от бунтовете и от почти извършената революция на радикалните студенти и работници в Париж. Не е рядкост някой пламенен младеж да възприеме радикални политически убеждения, а ученикът от Хароу им се бе отдал със сърце и душа. Той бомбардираше необмислено либийското посолство в Лондон с молби да му бъде разрешено да напусне Хароу, за да се върне в своята родина и да се присъедини към социалистическата революция.
Неговите писма бяха забелязвани и отхвърляни. Но един дипломат, поддръжник на стария режим, предупреди Ал-Мансур старши в Женева. Между баща и син избухна кавга. Момчето отказа да промени възгледите си. На седемнадесет години, с прекратена парична издръжка, Хаким Ал-Мансур напусна Хароу преждевременно. В продължение на една година той обикаля из Франция, опитвайки се да убеди Триполи в своята лоялност и винаги бе отхвърлян. През 1972 година се престори, че е променил убежденията си, помири се с баща си и се присъедини към двора в изгнание в Женева.
Докато се намираше там, той научи подробности за заговор, планиран от определен брой бивши офицери от британските специални сили, спонсорирани от финансовия министър на крал Идрис, чиято цел бе да се създадат условия за контрапреврат срещу Кадафи, чрез извършване на диверсионна акция срещу либийската брегова линия с кораб на име Леонардо да Винчи, с който щяха да потеглят за Генуа. Целта им бе да проникнат в главния затвор в Триполи, така наречения Триполи Хилтън, и да освободят всички вождове на пустинните кланове, които поддържаха крал Идрис и ненавиждаха Муамар Кадафи. Те щяха да се разпръснат, да вдигнат племената и да свалят от власт узурпатора. Хаким Ал-Мансур незабавно разкри целия план на либийското посолство в Париж.