Въпреки че бяха изминали петнадесет години, откакто той бе изхвърлен от общността на западните разузнавателни служби, в Либия все още го приемаха като американския експерт. Това му помагаше да прикрие факта, че през последните години той бе изгубил напълно представа за живота на Запад.
Наредиха на Рауз да седне на един стол в средата на стаята. Мебелите бяха в калъфи, по които сивееше равен слой прах. Очевидно вилата се притежаваше от заможно семейство, което я посещаваше по време на отпуските и я държеше заключена през зимата. Либийците просто се бяха настанили в нея за тази вечер, поради което и не си направиха труда да слагат на Рауз превръзка на очите.
Ал-Мансур свали една покривка и се намести претенциозно в представителен стол с висока облегалка. Една крушка висеше над Рауз. Либиецът кимна на Терпил и той се приближи тромаво.
— О’кей, момче, нека да започваме. Казват, че си обикалял в Европа, за да търсиш оръжия. Много специални оръжия. Какви, по дяволите, са истинските ти намерения?
— Правя проучване за нов роман. Опитах се да обясня това хиляда пъти. Става въпрос за роман. Такава е моята професия, такива са моите занимания. Пиша детективски романи. За войници, шпиони, терористи — измислени терористи.
Терпил го удари веднъж странично по лицето, не особено силно, но достатъчно, за да даде да се разбере, че ще последват още и много по-тежки удари.
— Престани да говориш глупости — изрече той, без да влага ненавист в думите си. — Ще изтръгна истината независимо от всичко, по един или по друг начин. Можем да го направим и безболезнено — за мене е все едно. За кого работиш?
Рауз започна да разправя историята бавно, както бе инструктиран, понякога припомняйки си фактите точно, понякога проявявайки колебание относно една или друга подробност.
— В кое списание?
— „Солджър ъф Форчън“.
— Кой брой?
— От април… май, миналата година. Всъщност да, от май, не от април.
— Какво пишеше в обявата?
— НУЖДАЕМ СЕ ОТ ОРЪЖЕЕН ЕКСПЕРТ, ЖИВЕЕЩ В ЕВРОПА, ЗА ВЪЗЛАГАНЕ НА ИНТЕРЕСНА ЗАДАЧА… нещо от този сорт. Имаше пощенска кутия.
— Глупости. Получавам това списание всеки месец. Не съм виждал такава обява.
— Имаше. Може да проверите.
— О, той ще провери — промърмори Ал-Мансур от ъгъла на стаята. Той си водеше записки в един бележник с тънък златен химикал.
Рауз знаеше, че Терпил блъфира. Такава обява имаше по страниците на „Солджър ъф Форчън“. Маккрийди я бе открил и с помощта на няколко телефонни разговора със своите приятели от ЦРУ и ФБР бе обезпечил, или поне така Рауз ревностно се надяваше, да прикрият подателя на обявата, който може да отрече, че някога е получавал отговор от мистър Томас Рауз от Англия.
— Значи, ти им писа.
— Да. Писах им открито. Пратих им моя адрес. Осведомих ги за моя опит и областите, в които можех да им бъда полезен. Дадох им указания как да се свържат с мене, ако желаят да ми отговорят.
— Които бяха?…
— Малка обява в лондонския „Дейли Телеграф“. — Той цитира нейното съдържание. Запомнил го бе наизуст.
— Обявата появи ли се? Те осъществиха ли контакта?
— Да.
— На коя дата?
Рауз каза датата. Предишният октомври. Маккрийди бе открил и тази обява. Тя бе избрана напосоки, една съвсем оригинална малка обява от някакъв невинен британски гражданин, но затова пък с текст, който подхождаше. Редакцията на вестника се съгласи да подправи данните, за да покаже, че подателят е американец, който е платил за съобщението в брой.
Разпитът продължаваше. Рауз разказа за телефонното обаждане, което бе получил от Америка, след като публикувал на свой ред обява в „Дъ Ню Йорк Таймс“. (Това също бе открито след внимателно преглеждане, продължило часове — действителна обява с британски телефонен номер под нея. Личният телефонен номер на Рауз бе сменен, за да съответства на него.)
— Защо използвахте този обиколен начин за осъществяване на контакт?
— Нуждаех се от дискретност, в случай че подателят на оригиналната обява се окаже някой луд. Сметнах също така, че моята потайност може да го впечатли.