— И направи ли му впечатление?
— Очевидно. Техният представител каза, че им е допаднала. Уредиха среща.
Кога? Миналия ноември. Къде? В хотел „Жорж Цинк“ в Париж. Как изглеждаше той?
— Млад, добре облечен, с хубаво произношение. Не бе регистриран в хотела. Направих проверка. Представи се като Галвин Полард. Със сигурност фалшиво име. Изглеждаше като юпи.
— Като какво?
— Млад, действащ в името на успеха професионалист — изговори провлачено Ал-Мансур. — Започваш да губиш представа за живота оттатък.
Терпил почервеня. Разбира се, срещал бе някъде този термин, но го бе забравил. Какво каза той? Той спомена, че представлява група от ултрарадикално мислещи хора, които са отвратени и уморени от Рейгъновата администрация, от неговата омраза към Съветите и към Третия свят и особено от използването на американски самолети и пари на данъкоплатците, за да се хвърлят бомби върху невинни жени и деца в Триполи.
— И той ти показа списък с това, което търсеше?
— Да.
— Този списък?
Рауз погледна бегло към листа. Беше копие от списъка, който бе показал на Карягин във Виена. Руснакът сигурно притежаваше изключителна памет.
— Да.
— Но това са Клейморски мини, за Бога! Semtex-H. Чанти със скрити бомби. Всички те се произвеждат по най-съвременна технология. Какво, по дяволите, искаха да правят с всичко това.
— Каза, че неговите хора искат да нанесат удар. Истински удар. Спомена за Белия дом. И за Сената. Изглеждаше голям мераклия за Сената.
След това се остави да измъкнат подробности за паричната страна на въпроса. Сметката в Кредитенанщалт в Аахен с половин милион долара в нея. (Благодарение на Маккрийди, там наистина имаше такава сметка, датирана обратно за съответния период. Знаеха, че банковата тайна не се пази толкова стриктно. Либийците биха могли да проверят сметката, ако искаха да сторят това.)
— За каква сума се включи?
— Предлагаха двадесет процента комисионна. Сто хиляди долара.
— Дреболия.
— Но не и за мене.
— Нали пишеш детективски романи.
— Те не се продават толкова добре. Като оставим настрана отзивите от издателя. Исках да спечеля някой и друг боб.
— Боб?
— Шилинги — промърмори Ал-Мансур. — Британският израз за зелено.
В четири часа сутринта Терпил и Ал-Мансур прекратиха разпита и отидоха да се съвещават. Проведоха разговора в една съседна стая.
— Може ли наистина да има радикална група в Щатите, готова да извърши терористична акция в Белия дом или в Сената? — попита Ал-Мансур.
— Сигурно — каза плещестият американец, който мразеше своята страна. — В държава с такива размери могат да се намерят всякакви чудаци. Господи, една Клейморска мина в чанта, оставена на поляната пред Белия дом. Можеш ли да си го представиш?
Ал-Мансур си го представяше. Клейморската мина е едно от най-унищожителните осколочни взривни устройства, което някога е било изобретявано. Оформена като диск, тя подскача нагоре, когато избухне, след което изстрелва хиляди сачмени лагери на нивото на човешки ръст. Една от тези летящи осколки може да премине през стотици човешки същества. Взривена в сградата на някоя железопътна гара, тя ще остави малко живи от хилядите пътници, намиращи се там. По тази причина продажбата на тези мини е строго забранена от американците. Но винаги могат да се намерят аналози…
В четири и половина двамата се върнаха в салона. Макар Рауз да не го знаеше, съдбата бе благосклонна към него тази вечер. Ал-Мансур трябваше да представи без повече да отлага нещо на своя Ръководител, за да задоволи неговото настойчиво желание за отмъщение срещу Америка; на Терпил му бе необходимо да докаже на своите господари, че все още той е човекът, от когото се нуждаят за съвет относно Америка и Запада. В края на краищата двамата повярваха на тази история по причината, поради която много хора вярват в нещо — защото много им се иска да е така.
— Свободен сте, мистър Рауз — изрече Ал-Мансур благо. — Ще направим проверка, разбира се, и ще поддържаме връзка с вас. Останете в „Аполония“, докато аз или някой друг, изпратен от мене, не ви се обади.
Двете горили, които го доведоха, го върнаха обратно с колата и го оставиха пред вратата на хотела, преди да изчезнат. Когато влезе в своята стая, той включи осветлението, тъй като изгряващото слънце все още не бе разпръснало мрака в апартаментите със западно изложение. От другата страна на долината Бил, който беше дежурен, включи портативната радиостанция и събуди Маккрийди в неговия хотел в Педхоулас.
Рауз се наведе да вземе нещо, подаващо се изпод килима в стаята. Беше рекламна брошура, канеща гостите да посетят историческия манастир Кикко и да почетат златната икона на Девата. Отстрани бе написано с молив: 10 преди обед.