Той изруга. Това означаваше, че не би могъл да се прибере до сутринта. Колата му се намираше на паркинг — без съмнение, ако не се бе завърнал, експедитивната Фирма щеше да я прибере оттам и да я върне на неговата вдовица.
Той се оправи с формалностите, взе колата и ангажира стая в един от хотелите на летището. Имаше време да си вземе един душ, да се обръсне, да поспи и да си смени костюма. Тъй като възнамеряваше да погълне доста хубаво вино, щом Фирмата плащаше, той реши да отиде с такси до лондонския Уест Енд.
Най-напред се обади на Ники. Тя изпадна във възторг, гласът й трепереше от радост и успокоение.
— Всичко наред ли е с тебе, скъпи?
— Да, добре съм.
— И всичко свърши?
— Да, проучването приключи, с изключение на няколко допълнителни подробности, които мога да науча тук в Англия. Как прекара?
— О, чудесно. Всичко е наред. Познай какво се случи?
— Изненадай ме.
— Два дена след като тръгна, пристигна един мъж. Каза, че обзавежда голям апартамент за офис в Лондон и търси килими. Купи всичко, цялата наша стока. Плати в брой. Шестнадесет хиляди лири. Скъпи, ние сме богати.
Рауз стисна слушалката и се втренчи в копието на Дега на стената.
— Този купувач откъде беше?
— Мистър Да Коста? Португалец. Защо?
— Тъмнокос, с мургав цвят на кожата?
— Да, така мисля.
Арабин, каза си Рауз. Либиец. Което означаваше, че докато Ники се е намирала в плевника, където държаха стоката от килими, някой бе влязъл в къщата и вероятно поставил подслушвателно устройство в телефона. Мистър Ал-Мансур очевидно обичаше да изпипва добре своята работа. Ако се бе обадил на Ники от Виена, Малта или Кипър, както често се изкушаваше, щеше да издаде себе си и да провали операцията.
— Добре — каза той весело, — не ме интересува откъде е бил. Щом е платил в брой, значи всичко е наред.
— Кога ще си дойдеш? — попита тя възбудено.
— Утре сутринта. Искам да си там около девет часа.
В осем и десет той се появи в първокласния рибен ресторант на Маунт стрийт и бе придружен до една маса в ъгъла, на която се намираше Сам Маккрийди. Маккрийди обичаше ъгловите маси. На тях всеки посетител можеше да седи с гръб към стената, под прав ъгъл спрямо останалите, което е по-удобно за разговор, отколкото ако седят един до друг и при това всеки имаше възможност да гледа към ресторанта. Никога не оставяй гърба си оголен, му бе казал преди години един от офицерите, които го обучаваха. По-късно същият бе предаден от Джордж Блейк и си го получи в килията за разпити на КГБ. По-голямата част от своя живот Маккрийди бе прекарал с гръб, обърнат към стената.
Рауз поръча омар и поиска към него „Нойберг“. Маккрийди пожела неговият да бъде приготвен студен, гарниран с майонеза. Рауз изчака, докато келнерът не им наля по чаша вино и не се отдалечи. Тогава спомена за мистериозния купувач на килимите. Маккрийди дъвчеше с пълна уста бенбекулския омар, преглътна го и каза просто:
— По дяволите.
— Звънял ли си на Ники от Кипър преди да започнем да подслушваме телефона на хотела.
— Нито веднъж — каза Рауз. — Позвъних й за първи път от хотел „Пост хаус“ преди няколко часа.
— Добре. Това е и хубаво, и лошо. Хубаво, че не си изпуснал нещо по невнимание. Лошо, че Ал-Мансур е стигнал до там.
— О, той ще отиде по-далеч от това — каза Рауз, — не мога да бъда сигурен, но мисля, че ми се мярна един мотоциклет. Хонда. На паркинга, откъдето взех обратно колата си и пред хотела. Не го забелязах от таксито, но движението бе много интензивно.
— Дяволите да го вземат — помърмори Маккрийди с тревога в гласа. — Мисля, че си прав. Има една двойка на другия край на бара, които непрекъснато надничат насам. И гледат към нас. Не се обръщай, продължавай да ядеш.
— Мъж и жена, млади?
— Да.
— Познаваш ли ги?
— Така ми се струва. Във всеки случай мъжът ми е познат. Обърни се и повикай келнера. Опитай се да го забележиш. Права коса, увиснали мустаци.
Рауз се обърна и даде знак на келнера. Двойката се намираше на края на бара, разделен от ресторанта с преграда. Рауз бе преминал интензивно обучение за борба срещу тероризма. То включваше разглеждането на стотици албуми с фотографии, много от които не се отнасяха до ИРА. Обърна се обратно.
— Познах го. Немски адвокат. Ултрарадикален. Защищавал е хората на Баадер-Майнхоф, по-късно е станал един от тях.
— Разбира се. Волфганг Ройтер. А момичето?
— Не я познавам. Но към Фракция Червена армия се числят много групировки. Сигурно е нова. Дали са изпратени от Ал-Мансур?
— Не и този път — той би използвал свои хора, не германски екстремисти. Съжалявам, Том, иде ми да се ударя. Тъй като Ал-Мансур не те следеше в Кипър и понеже бях толкова зает да осигуря твоето преминаване през всички проверки на либийците, изпуснах за миг от съзнанието си оня проклет параноиден психопат Махони. Ако онези двамата в бара са от Фракция Червена армия, те изпълняват негова поръчка. Съжалявам, че допуснах грешка.