Една по една той искаше да уголемяват малките отломки от метал сред морската шир, докато всяка от тях не изпълнеше целия екран. Мъжете в стаята ги разглеждаха подробно. Някои от тях се бяха запътили в друга посока; тези, които пътуваха на север към Ламанша, наброяваха тридесет и един.
В два и половина той нареди да спрат.
— Този мъж — каза той на техника. — Оня, който стои на страничния мостик. Може ли да го увеличите?
— Готово — кимна американецът.
Товарният кораб бе фотографиран на излизане от Финистере малко преди залез слънце предния ден. Един от екипажа се занимаваше с някаква рутинна работа на палубата, докато друг мъж стоеше до мостика и го наблюдаваше. Маккрийди и Рауз гледаха как корабът на екрана става все по-голям и по-голям, докато изображението запазваше своята яснота. Форпикът и кърмата изчезнаха, а самотната фигура на мъжа се уголеми.
— От каква височина е правена снимката? — попита Рауз.
— От сто и десет мили — осведоми техникът.
— Това се казва техника — въздъхна Рауз.
— Може да хване ясно табелка с автомобилен номер — допълни гордо американецът.
Имаше повече от двадесет кадъра с този кораб. Когато мъжът на мостика изпълни почти цялата стена, Рауз поиска да прожектират всичките със същото увеличение. Когато кадрите се заредиха един след друг, мъжът се раздвижи, подобно на онези сковани фигурки във викториански кинематографичен апарат.
Той обърна глава от моряка и се загледа към морето. След това свали фуражката, за да прокара ръка по оредялата си коса. Може би чу крясъка на някоя морска птица над себе си. Каквото и да бе то, но той погледна нагоре.
— Задръж кадъра — почти кресна Рауз, — по-близо…
Техникът увеличи лицето, докато накрая не започна да става неясно.
— Бинго — прошепна Маккрийди над рамото на Рауз. — Това е той. Джонсън.
Изморените очи на старец под оредялата черна коса се бяха втренчили в тях от екрана. Възрастният мъж от ъгъла на терасата на „Аполония“. Едновремешното величие.
— Името на кораба — каза Маккрийди, — трябва ни името на кораба.
То се намираше на носа на кораба и сателитът все още снимаше, докато той продължи отвъд хоризонта на север. Имаше един-единствен кадър, заснет под малък ъгъл, който бе хванал надписа встрани от котвата — „Регина IV“. Маккрийди се протегна към телефонната слушалка и се обади на своя човек от разузнавателната служба на Лойд’с.
— Не може да бъде — каза той, когато се обади обратно тридесет минути по-късно. — „Регина IV“ е с товароподемност повече от десет хиляди тона и се намира край брега на Венецуела. Трябва да си получил погрешна информация.
— Няма грешка — каза Маккрийди. — Това е двехилядитонен кораб, насочил се на север. Сега трябва да е някъде край Бордо.
— Чакай за момент — изрече бодрият глас от Колчестър. — Да не би да вършат нещо нередно?
— Почти сигурно — каза Маккрийди.
— Ще ти се обадя пак — обеща човекът от Лойд’с. Той се обади един час по-късно. Маккрийди прекара повечето от това време, водейки телефонни разговори с някои хора, чиято служба се намираше в Пуул, Дорсет.
— „Регина“ — рече човекът от Лойд’с — е твърде популярно име. Като „Стела Марис“. Ето защо са номерирани с римски цифри след името. За да ги различават един от друг. Съществува „Регина VI“, регистриран в Лимасол, който се предполага, че стои закотвен в Пафос. Около двехилядитонен. Капитанът е германец, а екипажът е от кипърски гърци. Новите му собственици са една компания, регистрирана в Люксембург.
Либийското правителство, помисли си Маккрийди. Уловката бе проста. Корабът напускаше Средиземно море като „Регина VI“; в Атлантика цифрата след V се покрива с боя, а преди нея се изписва друга. Сръчни ръце можеха да подправят корабните документи, за да съответстват на номерацията. Агентите щяха да запишат почтения „Регина IV“ в Бремерхафен, носещ офисоборудване и общ товар от Канада, и кой щеше да проверява, че „Регина IV“ в действителност се намира край бреговете на Венецуела?
На зазоряване на третия ден капитан Холст се загледа през предните прозорци на мостика към проясняващото се море. Нямаше никакво съмнение за ярката светлина, която се разпукна в небето право пред него, задържа се за момент и падна обратно във водата. Фойерверк. Сигнална ракета за бедствие. Взирайки се в сумрака, той можеше да различи някакво очертание на миля или две пред него. Заповяда на вахтения в машинното отделение да намали скоростта наполовина, вдигна бинокъл пред очите си и повика един от своите пасажери, намиращ се долу в своята каюта. Мъжът пристигна при него след по-малко от минута.