— Какво ще стане сега? — попита Рауз.
Маккрийди се загледа към морето и към небето и въздъхна.
— Сега, Том, юристите поемат случая. Те винаги поемат нещата в свои ръце, за да вкарат всичко в живота и смъртта — страст, алчност, смелост, похот и слава — параграфите на техните закони.
— А ти?
— О, аз ще се върна в Сенчъри Хаус и ще започна отново. И ще се прибирам всяка вечер в моя малък апартамент, ще слушам моята музика и ще вечерям с моя варен боб. А ти ще се върнеш обратно при Ники, ще се грижиш добре за нея, ще пишеш своите книги и ще забравиш за всичко това. Хамбург, Виена, Малта, Триполи, Кипър — забрави ги. Всичко свърши.
Стивън Джонсън мина покрай тях, докато го водеха. Той спря и погледна надолу към двамата англичани. Произнесе думите неясно, с пресипнал глас.
— Нашето време ще дойде! — Това бе лозунгът на ИРА-извънредни.
Маккрийди погледна нагоре и поклати с глава.
— Не, мистър Джонсън, вашето време отдавна мина.
Двама санитари натовариха на носилка тялото на мъртвия ирландец и го изнесоха.
— Защо тя направи това, Сам? Защо, по дяволите, го направи? — попита Рауз.
Маккрийди се наведе напред и покри отново лицето на Моника Браун. Санитарите се върнаха, за да я вдигнат оттам.
— Защото тя вярваше, Том. Не в това, в което трябва, разбира се. Но вярваше.
Той стана, дърпайки Рауз със себе си.
— Хайде, момче, връщаме се у дома. Да не мислим по-вече за това, Том. Нека оставим така нещата. Тя си отиде по собствено желание, по начина, който сама избра. Сега тя просто е още една жертва, дадена по време на война. Както ти можеше да бъдеш, Том… Както всички ние.
АНТРАКТ
В четвъртък комисията се събра отново за четвърти пореден ден — ден, който Тимъти Едуардс бе определил да бъде последен. Преди Денис Гоунт да може да започне, Едуардс реши да го изпревари. Той усещаше, че неговите двама колеги зад масата, инспекторите на отделите за Западното полукълбо и вътрешните операции, бяха готови да смекчат своето отношение и да направят едно изключение в случая с Сам Маккрийди, като го задържат по една или друга причина.
След като съвещанието от предния ден приключи, те заведоха Едуардс в един тих ъгъл в бара на Сенчъри Хаус и разкриха ясно своите намерения, предлагайки да се запази по някакъв начин Измамника.
Това категорично не влизаше в сценария на Едуардс. За разлика от останалите, той знаеше, че зад решението да се направи прецедент от случая с ранното пенсионираме на Измамника стоеше постоянният помощник-секретар на Форин офис, човек, който един ден щеше да участва заедно с още четирима души в тайното заседание, на което щеше да се избере новият ръководител на СИС. Глупаво бе да се опълчва срещу него.
— Денис, всички изслушахме с най-голям интерес припомняните от твоя страна операции, проведени от Сам, и всички сме изключително впечатлени. Истината, обаче, е, че ние трябва да посрещнем предизвикателствата на деветдесетте, период, когато определени… как да го кажа?… активни мерки, погазването на приетите процедури, ще бъде недопустимо. Трябва ли да ти напомням за усложненията, предизвикани от избрания от Сам начин на действие в Карибите миналата зима?
— Въобще не е необходимо, Тимъти — каза Гоунт. — Аз сам ще припомня този епизод, като последна илюстрация от моя страна за това, че Сам продължава да е необходим за службата.
— Нямам нищо против — покани го Едуардс, чувствайки облекчение, че това ще е последната защитна реч, която трябва да изслуша, преди да пристъпи към своята неотменима присъда. Освен това, мислеше си той, двамата му колеги биха били повлияни от представата, че действията на Маккрийди са наподобявали повече тези на див каубой, отколкото на представител на Нейно Величество. За младежите, които посрещнаха Сам с аплодисменти в бара при неговото завръщане малко преди Нова година, всичко бе наред. Но трябваше той, Едуардс, да прекъсне веселието, да успокоява нервирания Скотланд Ярд, Вътрешното министерство и обидения Форин офис — събитие, което все още си спомняше с голямо раздразнение.
Денис Гоунт прекоси без особено желание стаята до бюрото, където се намираше чиновникът от Архива и взе предложената папка. Въпреки това което каза, Карибската афера бе тази, която той най-много би желал да избегне. Дълбоко в себе си обаче изпитваше възхищение от своя шеф, знаеше, че Сам бе действал самостоятелно в този случай.
Спомняше си твърде добре неофициалните писма, които валяха върху Сенчъри Хаус малко след Нова година и продължилата дълго среща на четири очи с шефа на СИС, на която Маккрийди бе извикан в средата на януари.